Горе-долу по същото време ми се обади сътрудник от Съвета по национална сигурност и ме осведоми, че разузнавателните данни сочат към саудитец, Осама бен Ладен, и че неговите бази в Афганистан вече са подложени на нападения чрез бунтовници, наречени Северен съюз. След още двайсет минути видях новинарски репортажи за взривове в афганистанската столица Кабул и разбрах, че така наречената война срещу тероризма вече е започнала.
Обзет от клаустрофобия, потиснат, излязох да се разходя. Война срещу тероризма звучеше също толкова неопределено като война против наркотиците, а от собствен опит знаех колко „успешна“ беше тя. Улиците на Женева бяха пусти, баровете тъмнееха, трамваите се движеха празни. По-късно научих, че същото е било в различни градове, от Сидни до Лондон, сякаш за известно време светлината в Западния свят беше угаснала в знак на съчувствие към Америка.
Минах през така наречените Английски градини, заобиколих група марокански наркодилъри, които се жалваха един на друг, че няма бизнес, за момент се замислих дали да не ги застрелям просто ей така и тръгнах по променадата покрай езерото. Точно напред беше ексклузивното селище Колони, където Фахд, владетелят на Саудитска Арабия, Ага Хан и половината мошеници на света имат вили. Седнах на брега на езерото и се загледах в сградата на Обединените нации на отсрещния бряг - залята в светлина, абсолютно безполезна.
Под нея, почти до водата, се издигаше сивата грамада на хотел „Президент Уилсън“, от който се вижда най-популярният плаж на Женевското езеро. Всяко лято саудитци и други богати араби плащат огромни суми за стаи отпред, за да могат да гледат жените, които се пекат на тревата без горнища. С добре заредените минибарове това е нещо като арабска версия на стриптийз бар - без неудобството да се дават бакшиши.
Макар че беше късно, лампите в повечето стаи бяха запалени - предполагам, вече си даваха сметка какви екскременти ще започнат да падат, прибираха биноклите и куфарите си, готвеха се за първия полет към дома, още утре.
Независимо обаче от възмездието, което Западът се готвеше да стовари върху Осама бен Ладен и арабите като цяло, едно беше сигурно - събитията от последните дванайсет часа бяха провал за разузнаването, провал с исторически пропорции. Основната мисия на невероятно скъпата разузнавателна общност на Съединените щати е да защитава родината и тези могъщи организации не се бяха проваляли толкова публично и с такива последствия от Пърл Харбър.
Докато седях в хладната женевска вечер, не сочех с пръст другите - никой от нас не беше невинен. Всички бяхме в играта, всички бяхме отговорни.
Отговорни бяха обаче и президентът и конгресмените, на които служехме, които определяха бюджетите и приоритетите ни. За разлика от нас, те можеха да говорят публично, но си мислех, че ще трябва да почакаме доста, преди да чуем някой от тях да се извинява на американците - може би до следващото хилядолетие.
Вятърът се засилваше. Спускаше се от Алпите и носеше миризма на дъжд. Разстоянието до хотела ми не беше малко и трябваше да си тръгвам веднага, но останах там.
Бях сигурен, дори и никой друг да не го мислеше все още, че много скоро Долен Манхатън няма да е единствената развалина - цялата разузнавателна структура на страната трябваше да бъде разградена. Така и би трябвало, ако ще се изгражда отново. Нищо в подмолния свят вече нямаше да е същото, не на последно място и Дивизията - хората от правителството вече нямаше да имат интерес тайно да наблюдават него, а тайно да наблюдават ислямския свят.
Бях се събудил сутринта, а когато се канех да си лягам, вече бях на различна планета - светът не се променя пред очите ти, променя се зад гърба ти.
Знаех, че не разполагам с езика или оперативните умения, нужни за храбрия нов свят на разузнаването, който щеше да се роди, така че изведнъж се оказах - като Маркус Бюхер - на кръстопът. Без да съм сигурен какво бъдеще ме очаква, като не търсех непременно щастие, а удовлетворение, бях загубен. Трябваше да се запитам какъв живот всъщност искам.
Останал сам, в очакване на приближаващата буря, се замислих за изминалите години и открих ако не отговор, то поне път напред. Някъде там, от миналото, се надигаше едно далечно село на име Дои Сам Муан, от тайландската страна на границата с Бирма. Като си помисля сега, то сякаш бе чакало с години в мрака и е знаело, че времето му ще дойде.
Онези земи са диви, беззаконни - недалеч от Златния триъгълник - и когато започнах работа, още в началото се оказах се захвърлен на онези брегове. Нищо не отличаваше Дои Сам Муан от другите племенни селища, ако не се брои фактът, че наблизо в джунглата имаше няколко мрачни постройки от бетонни блокчета, заобиколени от стражеви кули и ограда, по която течеше ток.