Официално това беше релейна станция на глобалната позиционираща система, но всъщност беше черен затвор на ЦРУ, част от енергично отричания, но реално съществуващ американски ГУЛАГ: отдалечени съоръжения, използвани за задържане на затворници, които няма как да бъдат изтезавани законно на американска територия.
Един от надзирателите беше умрял по време на служба и макар че при нормални обстоятелства с проблема би се занимавал токийският офис, в онзи момент там бяха прекалено натоварени заради пореден китайски шпионски скандал, така че се наложи да напусна Европа и да полетя към място, наречено Мае Хонг Сон - Град на трите мъгли - със стар витлов самолет.
През повечето време пътуването до джипиес станцията би било лесно, но беше започнал сезонът на мусоните, а името Град на трите мъгли не беше дадено случайно. Наех джип тойота от един тип, който предположих, че е местният опиумен барон, и се отправих към Дои Сам Муан и затвора на ЦРУ.
След като минах през някакви невероятно красиви планини, стигнах до река и до стара въжена баржа. Това беше единственият начин да се прекоси буйната река - придошла от мусоните, приток на големия Меконг, където са провеждани толкова много тайни операции и където Съединените щати са преживели толкова много кошмари.
Слязох от джипа уморен и с хлътнали очи - пътувах непрекъснато от трийсет и два часа, през които ме поддържаха единствено амбицията и тревогите за мисията. Докато чаках сред разни търговци на храна и селяни и гледах как ръждивото въже придърпва плоскодънната баржа към нас сред пръски и бяла пяна, будистки монах в оранжева роба ме попита дали искам чаша масала - местния чай. Говореше добър английски и понеже в близост не се предлагаше нищо друго освен блудкавата тайландска бира с два слона на етикета, приех с благодарност.
Монахът също пътуваше на север и - понеже се представях за служител на Световната здравна организация, който изучава ендемични заболявания - беше доста трудно да откажа да пътува с мен. Пресякохме реката в джипа - баржата едва се показваше над водата, която плискаше над бордовете, а четирисантиметровото ръждиво стоманено въже беше единственото нещо между нас и най-високия водопад в страната на половин километър надолу по течението. Най-напрегнатото пресичане на река през живота ми.
Докато излизахме от долината под покривалото на джунглата, монахът ме изгледа прекалено продължително и ме попита за работата ми. Благодарение на лекциите по медицина успях да му представя чудесен разказ за денгата, но скоро ми стана ясно, че не вярва и дума от чутото. Може би беше чувал за лагера от бетонни блокчета край Дои Сам Муан.
Беше живял в ашрам недалеч от Ню Йорк, така че знаеше доста повече от очакваното за живота в Америка и говореше интелигентно за наркотиците, използвани за развлечение, и за стреса на модерния живот. Започнах да добивам усещането, че разговорът не е обикновен.
- Имаш вид на преследван - каза ми накрая с онова изражение на будистите - повече тъга, отколкото оценка.
Преследван? Засмях се и му казах, че за първи път чувам такова нещо - хората обикновено ме слагат от другата страна на хранителната верига.
- Няма друга страна на хранителната верига - каза той тихо. - Само Западът вярва в това. Ако няма състрадание, всеки бяга от нещо.
Погледите ни се срещнаха. Усмихнах се и го попитах дали би станал проповедник. Той се засмя и поиска да му кажа дали знам как селяните ловят маймуни.
Казах му, че знам някои неща за живота, но това не е сред тях.
- В Харвард не ядяхме много маймуни - общо взето само за Деня на благодарността и Коледа - отговорих.
И той ми обясни, че завързвали с верига издуто в долния край гърне с тясно гърло за някое дърво.
- Слагат на дъното ядки и каквото друго маймуните обичат да ядат. През нощта някоя маймуна слиза от дърветата и мушва ръка в дългото тясно гърло на гърнето. Грабва шепа ядки и свива дланта си в юмрук. И не може да я измъкне през гърлото. Остава уловена вътре. На сутринта селяните отиват и удрят маймуната по главата.
Погледна ме.
- Разбира се, това е зен притча - каза и се усмихна. - Поуката е, че ако искаш да си свободен, трябва да се откажеш.
Да, разбирам дотолкова, казах му. Историята е добра, но за мен не означава нищо, поне в момента.