- Нямам такова усещане - отвърнах.
- Малко по-надолу и нямаше да имаш нужда от болница, даже и от лекар. Щеше да си за моргата.
След като се погрижи за останалите ми рани, се зае с пораженията от каменарския чук. Беше хирург с много опит в травмите от автомобилни катастрофи, така че му повярвах, когато ми каза, че отоците и синините ще се оправят сами.
- Не мога да направя кой знае какво за малките костици без рентген, скенер и операционна - каза ми с усмивка. - Ако ръцете ми не трепереха, също щеше да е по-добре.
Реши да намести костите доколкото е възможно, да ги шинира и превърже, с надеждата всичко да си остане на мястото.
- Ще трябва да раздвижваш глезена редовно, за да не атрофират мускулите в долната част на крака. Може би ще се получи.
Кимнах, той намести лампите и се приготви да започне.
- Ще боли.
Тук се оказа прав. Малко след полунощ обяви край - периодично губех съзнание и той май се усъмни, че ще мога да издържа повече. Помогна ми да стана от пейката, минахме през кухнята, влязохме в дневната и се насочихме към стълба, която водеше към неизползвана спалня на горния етаж.
По средата на пътя чух гласове и в ъгъла на стаята видях стария телевизор, включен на Си Ен Ен. Предаваха ранните вечерни новини и вашингтонският кореспондент на телевизионната мрежа съобщи за трескавите усилия още от рано сутринта да бъдат локализирани и иззети десет хиляди дози противогрипна ваксина, замърсени поради небрежност с потенциално смъртоносни примеси от машинно масло.
Не исках докторът да знае, че събитието ме интересува, и му казах, че имам нужда от почивка. Подпрях се на облегалката на един стол и погледнах екрана.
- Тревожната новина беше съобщена от президента на пресконференция в шест часа тази сутрин - съобщи репортерът. - По същото време ФБР и полицейските служби по места се заеха да открият и обезопасят всички противогрипни ваксини, произведени в завод в германския град Карлсруе и продавани от „Хирон Кемикълс“. Президентът изкажа благодарност на служител на Администрацията по храните и лекарствата, който е уведомил Белия дом за инцидента в четири часа тази сутрин в телефонен разговор...
- Готов ли си? - попита докторът и аз кимнах. Оставих го да ми помогне да се кача по стълбите. Не се изиенадах от версията, която разпространяваше Вашингтон. Както е казал някой - във всяка война първата жертва е истината161.
Добрах се до леглото и успях някак да легна. Главата ми докосна възглавницата и изпаднах в някакво странно безсъзнание.
47.
Треската ме раздираше през следващите дни и нощи, така че докторът почти не излизаше от малката стая. По-късно ми каза, че стоял край мен, отпивал от бездънна чаша „Джак Даниълс“ и слушал как бродя из забележителен пейзаж от видения.
Чул ме да разказвам за мъж, завързан за дъска, който се дави в безкраен океан, за баща, обезглавен под жаркото слънце, за град, чиито жители кървят поради неизлечим вирус, за дете със синдром на Даун, което ще го бесят. Каза ми, с усмивка, че умът бил странно нещо - и че при пристъпите на треската и високите дози лекарства е в състояние да измисли какви ли не фантазии.
Само да знаеше...
Разтревожен, че ужасите се сгъстяват, и убеден, че това е реакция към лекарствата, решил да ги намали рязко. Може би заради тази промяна, или просто природата се е намесила, но треската отслабна и кошмарите намаляха. Когато най-накрая успях да поема някаква твърда храна, той реши да излезе до селото, за да купи продукти от магазините. Реших, че му е свършил бърбънът.
Върна се разтревожен. Каза ми, че пристигнали мъж и жена, които твърдели, че са туристи, тръгнали да обикалят, и уж случайно подпитвали из кафенетата дали напоследък не са минавали и други американци.
Не се съмнявах, че Шепота и армията му ще ме открият рано или късно - хората говорят, „Ешелон“ слуша, някой ще влезе в архива и ще попадне на доклада за смъртта на Мак преди толкова много години. Не се страхувах от тези непознати обаче - знаех, че са изпратени да ми помогнат, ако имам нужда - и въпреки това нямах намерение да говоря с тях. Бях развалина, но бях изпълнил дълга си, никой не би могъл да иска от мен нещо повече от това и как точно ще се препъвам през останките от живота ми си беше лично моя работа.
Не казах на доктора нищо за пришълците, но забелязах, че с напредването на деня той все повече се тревожи заради това, което е почукало на вратата му. Вечерта слязох бавно в кухнята за първи път и установих, че докторът е забележителен готвач. Докато подправяше своя специалитет, както го нарече - агнешко, мариновано с мащерка и чесън, - ме попита дали още пея „Миднайт Спешъл“.