49.
Второто писмо, адресирано до Джуд Гарет и препратено през Белия дом, беше от Battleboi.
Беше написано по-добре, отколкото бих могъл да си представя, след като познавах едрия симпатяга, и бях сигурен, че се е потил над него часове.
„Бях с белезници и окови на краката - пишеше - в автобус с решетки на прозорците. Движехме се по пистата на Ла Гуардия, за да ни качат на самолета за Голямата къща на юг, в Канзас, когато долетяха два джипа с пуснати сирени и накараха автобуса да спре. Реших, че които и да са типовете вътре, трябва наистина да са голяма работа, щом ги пускат да карат по пистата, но иначе не ме интересуваха. Същата сутрин написах на Рейчъл да не ме чака и мислех как ли ще се справям петнайсет години в Левънуърт“.
Пишеше, че двамата надзиратели на автобуса - които му се присмивали заради ексцентричния му вид и телесната му маса - слезли от автобуса и отишли при мъжете с костюми, които слезли от джиповете.
Старшият, който се оказал високопоставен служител от департамента на правосъдието, се легитимирал и започнал да дава заповеди. Двамата надзиратели незабавно се върнали в автобуса и минали между затворниците. Отключили веригата, която държала моя човек за седалката, и го повели към вратата. Той ги попитал какво става, но те мълчали. Вероятно и самите те не са знаели.
На пистата му връчили писмо. Отворил го и видял, че е от Овалния кабинет, но не знаел какво означава - „за първи път в живота ми компютърът ми изключи“.
„Когато го прочетох, още малко и щях да се разплача. Беше президентско помилване. За заслуги към отбраната на страната - така пишеше. Бог знае кой си, обаче каза, че ще направиш всичко възможно да ми помогнеш, и удържа на думата си“.
Пишеше още, че след като оформили документацията, се върнал в Стара Япония, минал през апартамента, без дори да свали обувките си, и заварил Рейчъл в спалнята им, съкрушена. Вдигнала очи, помислила си в първия момент, че е сън. После сънят се усмихнал, протегнал ръце към нея и като син на религиозни католици ѝ казал с удивление: „Евангелие от Марко, скъпа. Глава шестнайсета, стих шести“.
Тя нямала представа какво има предвид, но ѝ било все едно - оставила се да я прегърне с големите си ръце, целунала го и останали така дълго, в мълчалива благодарност. След това той седнал и написал писмото до мен.
„Ти ми даде втори шанс - за живот, за любов, за деца. Как можеш да благодариш на някого за това?“ - пишеше.
„Подозирам, че повече няма да се видим, обаче помни - на тази дата всяка година ще слагам на масата ни за вечеря прибори за още един човек, в случай че почукаш на вратата. На добър път и нека Бог - под каквото и име да го познаваш - те пази“.
50.
На следващия ден, след обичайните физически упражнения и физиотерапия, прецених здравето си. Беше ясно, че стъпалото ми се подобрява, но също трка трябваше да призная, че ако искам някога да го използвам напълно, трябва рязко да увелича упражненията за раздвижване.
Обсъдих го с доктора и същата вечер - след вечеря, в тъмнината на селото - се осмелих да изляза за първи път. Бавно, без импровизираната патерица или бастун, минах по тесните улици и по крайбрежието. Влачех крака си странно, чувствах се много уморен, но не се отказах.
Беше бавно и мъчително и след два часа се прибрах в къщата и се строполих в дневната. Докторът вече спеше, така че имах възможност да претърся пъшкащите от тежестта рафтове с книги. Най-накрая намерих Библията, покрита с прах, подарък от баща му по случай дипломирането му като лекар.
Потърсих Евангелие от Марко, глава шестнайсета, стих шести. Думите са красиви, дори и да не си вярващ. Седях и мислех за Battleboi и Рейчъл. Не мога да кажа, че се молих, но все пак бях благодарен, че от целия кошмар излезе поне едно свястно нещо.
Следващата вечер, въпреки болката и умората, отново се разхождах по улиците. Също и следващата вечер и следващата. Не виждах жива душа, не разговарях с никого - бях сянка в тъмното, но сянка, която ставаше по-силна.
Месец след това, след като се осмелявах да се отдалечавам все повече и повече, се почувствах достатъчно уверен, за да се подложа на екстремен тест - петнайсет километра по крайбрежна пътека до едно рядко посещавано рибарско село, за което докторът твърдеше, че било едно от най-красивите по крайбрежието.
- Обезателно виж работилницата за лодки - каза ми. - Все още работят по старому, с дърво, като старите занаятчии.