Тръгнах рано една студена сутрин. Сред пустите хълмове на Южна Турция единствена компания ми беше ароматът на борове и море и за моя изненада се справих относително лесно - все още куцах и от време на време се налагаше да почивам, но вече я нямаше зловещата, осакатяваща болка. Знаех, че времето ми при доктора скоро ще приключи.
Крайбрежната пътека в края на краищата се спусна долу, към селото - недокоснато от туризма, автентична смесица от къщи и хангари за лодки, дом на мъже и жени, чийто живот почти не се бе променял през столетията.
След като хапнах прясна риба в единственото заведение, отидох до работилницата за лодки в единия край на малкия залив и се уверих, че докторът е прав - беше чудесно да гледаш как старинните пещи горят, увисналия във въздуха дим, занаятчиите, които огъваха и оформяха парчета дърво, за да поправят рибарските лодки и да ги подготвят за следващия сезон. Никой не ми обърна внимание, докато се разхождах между подредения да се суши дървен материал и си мислех какви умения е загубило човечеството, колко ценни неща са си отишли, без никой от нас дори да забележи. Старите мъже с техните длета и триони някога вероятно са били сред най- добре платените членове на общността си, а сега с какво сме ги заменили? С финансови инженери и млади търговци на валута.
Свих зад един ъгъл — и се заковах на място. В дъното на цеха, под увиснал брезентов навес, високо на дървени поставки беше качен двумачтов платноход, с дървен корпус. Беше около двайсетметров, може би на половин век, и макар да не беше боядисан и мачтите да не бяха фиксирани на местата им, беше ясно, че някога е бил истинска красота.
Собственикът, изглежда, беше решил да използва почти загубените умения на хората в работилницата, за да реставрира лодката, но сега тя беше покрита с прах, никой не я беше пипал от доста време, което означаваше, че или е свършил парите, или е загубил интерес. Приближих и дръпнах настрана част от навеса, за да я осветя по-добре. Винаги съм смятал, че няма нищо по-тъжно от изоставена лодка, но направеното досега по тази беше удивително и някак скриваше лошите обстоятелства.
Благодарение на уроците на Бил край Лонг Айланд знаех много за лодките и още като погледнах тази, разбрах, че би издържала на почти всичко в морето.
- Продава се - чух зад себе си мъжки глас. Чудесен английски за такова заспало кътче на света.
Обърнах се. Реших, че е собственикът на работилницата. Още нямаше четирийсет, явно винаги готов да се усмихне, и може би опитваше да съживи бизнеса, за да поддържа селото живо.
- Богат руснак я намерил и я докара тук - обясни той. - Навремето е печелила сериозни състезания... Фастнет, Транспак, Сидни до Хобарт и доста други. Когато пристигна, беше гнила на пристанището на някакъв гръцки остров с години, така че започнахме от кила.
- Какво стана после? - попитах.
- Руснакът престана да се обажда. По-важното е, че престана да плаща сметките. Или е фалирал, или друг олигарх го е убил.
По-вероятно второто, казах си, защото повечето бизнес диспути в Русия се решават по този начин. Собственикът посочи старата стълба, опряна на борда, и каза:
- Качете се, ако искате.
И аз се качих на тиковата палуба.
Мостикът беше изтеглен доста назад, ниско, а рулят беше високо, за да позволява широко полезрение на капитана. Не беше трудно да разбера защо руснакът е решил да спаси тази лодка.
Влязох в мостика, спуснах се долу и минах покрай кухнята и спалните каюти. През годините, когато се занимавах с ветроходство, бях чувал да говорят, че се случва веднъж в живота лодка да проговори на моряк, и сега разбрах - за добро или лошо, - че тази лодка е направена, за да бъде моя.
Собственикът ме бе последвал на борда и се появи през люк близо до лебедката.
- За колко време ще я боядисате? - попитах.
- Една седмица - отговори той.
- Да се намерят платна вероятно ще е проблем?
- Пазим оригиналните. Кърпени са, но иначе са добри. Елате в офиса и ще ви покажа документите.
След двайсет минути договорих цена и добавих още двайсет хилядарки, за да доставят модерно навигационно оборудване плюс храна, гориво и вода. Помолих собственика да ми даде мобилния си телефон и от него се обадих на Финбар Ханрахан в Ню Йорк да преведе парите.
Старият адвокат не попита за какво са - когато чу, че съм в Турция, вероятно реши, че все още работя за правителството, и си замълча. Преди да затворя го помолих да преведе и трийсет хиляди на доктор Сидни, като компенсация за всичко, което бе направил за мен. Вече бях решил да не се връщам. Щях да спя в лодката и да следя как върви работата по нея. Бях с раницата, а в нея бяха писмата и пистолетът - не ми трябваше нищо друго. И не обичам сбогуванията.