- Да. За провинция... Нарича се Мугла или нещо подобно - казва тя, след като е положила усилия да го произнесе правилно. Турция е голяма страна - по-голяма от Тексас, с население от повече от седемдесет милиона - и името Мугла не ми говори нищо. Отварям уста, за да ѝ благодаря, но тя ме изпреварва:
- Не знам дали ще е от полза, но тук пише, че един от главните градове е на егейското крайбрежие и се нарича Бодрум.
Думата пуска токов удар в тялото ми, вълна страх, който не е намалял никак дори след толкова много години. Тя казва Бодрум - и вълните изхвърлят името на брега като останка от някакво корабокрушение.
- Така ли? - отвръщам спокойно и продължавам да се боря с вихрушката от мисли. След това частта от ума ми, която се занимава с настоящето, ми напомня, че в разследването съм само гост, и изпитвам облекчение - не искам да имам нищо общо с онази част на света никога повече.
Връщам се в стая 89. Брадли ме вижда и му казвам, че според мен цифрите от листчето наистина са част от телефонен номер, но не бих се занимавал с Канада. Обяснявам му за календара и се оказва, че и той е мислил за него.
- Бодрум. Къде е Бодрум? - пита.
- Трябва повече да пътуваш. В Турция. Един от най-модните летни курорти на света.
- А какво ще кажеш за Кони Айланд? - пита той с абсолютно сериозна физиономия.
- Почти същото - отговарям и си представям пристанището, препълнено с екстравагантни яхти, елегантните вили, малкото минаре, сгушено в подножието на хълмовете, кафенетата с имена като Mezzaluna и Oxygen, окъпани в хормони и капучино по десет долара.
- Бил ли си там? - пита Брадли. Клатя глава - има неща, за които правителството не ми позволява да говоря.
- Не - лъжа. - Защо ѝ е да се обажда на някого в Бодрум? - чудя се на глас, за да сменя темата.
Брадли свива рамене - не иска да гадае, замислен е.
- Якият младеж също е свършил добра работа - казва и сочи Питърсън в другия край на стаята. - Това, което Алварес е намерила в сейфа на мениджъра, не е студентска карта. Името е измислено, разбира се, но картата е от Нюйоркската библиотека.
- О, чудесно - казвам, без особен интерес. - Имаме интелектуална.
- Всъщност не - отвръща той. - Според базата данни на библиотеката през последната година е взела само една книга. - Млъква и вперва поглед в мен. - Твоята.
Аз също го гледам втренчено, останал без думи. Нищо чудно, че е толкова замислен.
- Чела е книгата ми? - успявам да измъдря накрая.
- Не само я е чела, изучавала я е - отговаря той. - Както каза, не си виждал такъв професионалист. Сега знаем защо - извадените зъби, антисептичният спрей... всичко това е от книгата ти, нали?
Бърча вежди, защото си давам сметка какво означава това.
- Използвала е похвати от различни случаи, чела е книгата ми като наръчник - как да убиеш човек, как да прикриеш следите си...
- Именно - казва Бен Брадли и за първи път от дълго време се усмихва. - Само искам да кажа: благодаря. Сега ще преследваме твоя имитаторка. На най-добрия на света.
5.
Ако искате да знаете истината, книгата ми, която е за техниките за разследване, е доста мистериозна на - от тези, доколкото мога да кажа, които правят на пух и прах всякакви издателски теории - след като я оставят, повечето хора не са в състояние да се върнат към нея.
Все пак сред тесния кръг на професионалистите, за които беше предназначена, предизвика сеизмичен трус. Материалът достигаше до границите на технологиите, на науката, дори на достоверността. При по-внимателно вглеждане обаче дори най-закоравелите скептици не можеха да поддържат съмненията си - във всеки от случаите, които цитирах, бях включил онези дребни подробности, онази странна патина от обстоятелства и мотивация, които позволяват на добрия детектив да отдели истинското от фиктивното.
Ден след излизането на книгата в затворения свят на топ-следователите се изви вихрушка от въпроси. Как така, дявол да го вземе, никой не е чувал за тези случаи? Бяха като комюникета от друга планета - с променени имена, разбира се, за да се защитят виновните. И, още по-важно, кой по дяволите я е написал?
Нямах намерение да оставя някой да научи. Поради предишната си работа имах повече врагове, отколкото ми се искаше да си мисля, и не желаех някоя сутрин да запаля двигателя на колата си и да се превърна в шепа космически прах, който прави кръгчета около луната. Ако някой читател на книгата реши да се поинтересува от така наречения автор, ще открие единствено мъж, умрял неотдавна в Чикаго. Едно е сигурно - не я написах за слава или пари.