Казвах си, че съм го направил, защото съм разкривал убийства, извършени от хора, действащи на границата на човешката изобретателност, и защото смятах, че другите следователи ще решат, че новите техники, които съм прилагал, са полезни. И това беше така - до някаква степен. На по-дълбоко ниво аз все още съм млад - с надежда за нов, истински този път, живот пред себе си - и мисля, че книгата беше нещо като обобщение, като сбогуване с предишното ми битие.
Четиринайсет години бях част от най-секретната разузнавателна организация на страната ни: тя действа дотолкова дълбоко в сянка, че само шепа хора знаят за съществуването ѝ. Задачата на агенцията ни беше да служи като полицай на разузнавателната общност в страната, да бъде нещо като вътрешен отдел. До тази степен, може да се каже, съществуването ни представляваше нещо като завръщане към средните векове. Ние бяхме ловците на предатели.
Макар че броят на хората, работещи в двайсет и шестте публично обявени - и осемте неназовани - американски разузнавателни организации е класифицирана информация, може основателно да се предположи, че в тази орбита работят около сто хиляди души. При толкова голям контингент престъпленията, които разследвахме, покриваха целия сектор - от държавна измяна до корупция, убийства, изнасилвания, търговия с дрога и кражби. Единствената разлика е в това, че някои от извършителите бяха сред най-умните и най-ловките професионалисти на света.
Групата, натоварена с тази елитна и строго секретна мисия, е създадена от Кенеди в началото на управлението му. След един особено тежък скандал в ЦРУ - подробностите все още са засекретени - той явно решил, че членовете на разузнавателната общност също страдат от човешки слабости, както и населението по принцип. Може би дори повече.
При нормални обстоятелства ФБР би действало като следовател на сенчестия свят - обаче под парфюмирания юмрук на Дж. Едгар Хувър тази организация е била всичко друго, но не и нормална. Да му се даде власт да разследва „призраците“ би било все едно да пуснеш Саддам да прави каквото си иска в оръжеен завод. Поради тази причина Кенеди и брат му създават агенция, която поради отговорностите си разполага с безпрецедентни правомощия. Това става със заповед на президента и резултатът е една от само трите агенции, които са подчинени пряко на президента и не подлежат на контрол от Конгреса. Не си правете труд да питате за другите две - споменаването на имената им е забранено със закон.
В разредената атмосфера, която обитават допуснатите до най-високите степени на секретност, хората първоначално се отнасяли с недоверие към новата агенция и високо отговорната ѝ мисия. Умилени от собственото си остроумие, започнали да я наричат Единайсета въздушна дивизия - с други думи, високо мобилна група. Малцина са очаквали да се получи нещо, но с времето агенцията си създала впечатляваща репутация и вече никой не я намирал за толкова смешна.
Сякаш по уговорка, част от името постепенно отпаднало и в един момент цялата разузнавателна общност наричаше агенцията само Дивизията. Трябва да кажа, че мнозина от работещите там бяха брилянтни, и това не е суета. Налагаше се да е така - сред обектите на агенцията бяха някои от най-добре обучените конспиративни оператори от сенчестия свят. След години обучение тези мъже и жени знаеха как да се прикриват и как да отблъскват удари, как да казват довиждане и да не оставят никакви следи след себе си, да упражняват въздействието си върху всичко, но отпечатъци от пръстите си - върху нищо. В резултат тези, които опитваха да ги заловят, трябваше да са по-добри от тях. Натискът ловците да се движат крачка пред улова на моменти беше непоносим и не е чудно, че броят на самоубийствата в Дивизията беше най-голям сред всички американски агенции, с изключение на пощите.
Привлякоха ме в това елитно подразделение, когато бях последна година студент в Харвард, без дори да разбера какво се е случило. Една от вербовчиците на агенцията - приятна млада жена с хубави крака и изненадващо къса пола, която заяви, че е вицепрезидент в корпорация „Ранд“ - дойде в университета под претекст, че иска да разговаря с обещаващи млади хора.
Бях учил медицина три години, със специалност фармакология на лекарствата - наистина имам предвид специалност. Денем учех за тях на теория, а в почивните дни се отдавах на практически занимания. Бях изчел за симптомите на фибромиалгията и убедих един доктор от Бостън да ми изпише викодин31 - тогава преживях откровението.
Все едно всичко беше реалност, все едно аз стоях зад онова бюро и се занимавах със заболяванията - истински и въображаеми, - които тихомълком наблюдавах в чакалнята на лекарския кабинет.