Замислям се за това, докато отварям капака на кутията и се любувам на половинката шоколадова торта. Жал ми е за момичето, защото сигурно не е много приятно да имаш за шеф такъв тип и в крайна сметка тя е тази, която е трябвало да напусне. Копеле! Аз
умирам от страх, когато се опитвам да пусна език на някое момиче. А нямам пъпки, нито мокри подмишници. Само скапано самочувствие. Нищо повече.
Както и да е.
Хвърлям последен поглед на тортата. Мирише хубаво. Облечен съм в най-хубавите си дрехи и съм готов за излизане. Прескачам Портиер и затварям вратата зад гърба си. Денят е сребристосив и прохладен. Стигам "Харисън Авеню” точно в шест. Старата жена пак се върти около чайника.
Тревата на моравата й е златиста.
Стъпките ми хрущят по нея, сякаш някой захапва препечена филийка. Ботушите ми оставят отпечатъци и имам чувството, че наистина вървя върху гигантска препечена филия. Единственото живо нещо са розите, строени до пътеката.
Верандата й е циментова. Стара и напукана като моята.
Мрежата на вратата е разкъсана по краищата. Оръфана. Отварям я и чукам на дървената врата. Ударите съвпадат с биенето на сърцето ми.
Стъпките й приближават. Звучат като тиктакането на часовник. Отмерват времето до
този миг.
Тя стои и ме гледа и за миг се изгубваме един в друг. Чуди се кой съм, но само за част от секундата. После лицето й се озарява от внезапна догадка и тя ми се усмихва. Усмихва се с невероятна топлота и казва:
- Знаех, че ще дойдеш. Джими. - Пристъпва към мен, притиска ме до себе си и меките й сбръчкани ръце ме обгръщат. - Знаех, че ще дойдеш.
Тя ме пуска, оглежда ме отново и една малка сълза се стича по бузата й, намира си пътечка и бавно слиза надолу.
- Ох, благодаря ти. Джими! Знаех си, знаех си! - Хваща ме за ръката и ме повежда в къщата. - Влизай.
И аз я следвам.
- Ще останеш ли за вечеря. Джими?
- Само ако ти искаш - казвам.
- Ако ти искаш... - Тя се усмихва и махва с ръка. - Голяма си терца. Джими.
Не е далеч от истината.
- Разбира се, че искам - продължава тя. - Хубаво ще е да си припомним доброто старо време, нали?
- Разбира се. Тя взема тортата от ръцете ми и я оставя в кухнята. Чувам я как шета там и надничам да видя дали има нужда от помощ. Тя ми казва да се настаня и да се чувствам като у дома си.
И холът, и кухнята гледат към улицата и докато седя на масата, виждам как хората отвън минават, бързат или изчакват кучетата си, после и те си тръгват. На масата лежи пенсионерска карта. Името й е Мила. Мила Джонсън. На осемдесет и две години.
Сяда в парка и гледа играещите деца или скейтърите, които показват триковете и завоите си на рампата. Следобед пие кафе. В пет и половина гледа "Колелото на късмета”. В шест вечеря, а в девет си ляга.
По-късно тя ми задава въпрос. Измили сме чиниите и аз отново седя на масата. Мила се връща и сяда притеснена на стола си. Треперещите й ръце посягат към моите.
Хващат ги и молещият й поглед прониква в мен.
- Кажи ми. Джими. - Ръцете й започват да се тресат малко по-силно. - Къде беше през цялото това време?
Гласът й е нежен, трептящ от божа.
- Къде беше?
Нещо е заседнало на гърлото ми. Думите,
Най-сетне ги откривам и казвам:
- Търсих те. Изричам тази фраза, сякаш е единствената голяма истина, която знам.
Тя кима също толкова убедено:
- Така си и мислех.
Придръпва ръцете ми, навежда се и целува пръстите ми.
- Винаги си знаел какво да кажеш, нали. Джими? - да - казвам. - Така е.
Скоро тя ми казва, че трябва да си ляга. Сигурен съм, че е забравила за шоколадовата торта, а аз умирам да си хапна. Наближава девет и вече усещам, че няма да получа и трошичка от тортата.
Чувствам се ужасно. Питам се що за човек съм, щом се притеснявам да не изпусна някакво си глупаво парче торта.
Тя идва в девет без пет и казва:
- Мисля, че е време да си лягам. Джими. Какво ще кажеш?
- Да, Мила, и аз мисля така - отговарям.
Тръгваме към вратата и аз я целувам по бузата, преди да прекрача прага.
- Благодаря за вечерята.
- Удоволствието беше мое. Ще се видим ли отново?
- Разбира се - отговарям и добавям през рамо: - Скоро.
Този път посланието е било да утеша старата жена в самотата й. Това убеждение расте в мен, докато вървя към дома, и когато виждам Портиер, го грабвам на ръце с всичките му четиридесет и пет килограма. Целувам го, какъвто е мръсен и смрадлив, и имам чувството, че тази вечер мога да взема в ръцете си целия свят. Той ме поглежда озадачен и пита: Какво ще кажеш за едно кафе, синко?
Оставям го на земята със смях и правя на стария муфтаджия кафе с много захар и мляко.