Ние мъжете си мислим, че трябва много да ни бива в тази работа, аз пък ви казвам, че мен никакъв ме няма. Трябва също така да си призная, че и по отношение на целуването има какво да се желае. Едната от приятелките ми се опита да ме научи, но в крайна сметка май се отказа. Подозирам, че с езика нещо не се справям, но какво мога да направя?
Това е просто секс.
Или поне така си казвам.
Свикнал съм да лъжа.
Но да се върнем на Одри - би трябвало да съм поласкан, че не иска дори да ме докосне, защото ме харесва повече от всички други. Звучи съвсем убедително, не е ли така?
Когато е разстроена или потисната, сянката й се появява на прозореца ми. Тя влиза и пием евтина бира или вино, гледаме филм или и трите заедно. Нещо старо и дълго като "Бен Хур" например, което се точи до късно през нощта. Тя е до мен на дивана в бархетната си риза и срязаните дънки, превърнати в шорти, а когато по някое време заспи, аз донасям одеяло и я завивам.
Целувам я по бузата.
Погалвам я по косата.
Замислям се как живее сама също като мен и никога не е имала истинско семейство, само преспива с различни мъже. Тя никога не допуска и намек за любов. Мисля си, че някога е имала семейство, но от онези, в които си раздават шамари. Тук такива с лопата да ги ринеш. Мисля, че ги е обичала, но те само са я наранявали.
Затова не иска да обича.
Никого.
Предполагам, че така се чувства по-добре, и кой ли би я упрекнал? Докато спи на дивана ми, все си мисля за тези неща. Всеки път. Завивам я, лягам си и сънувам. С отворени очи.
3.♦ Асо каро ♦
В местните вестници се появиха няколко статии за обира. В тях се разправя как съм се втурнал след крадеца и съм изтръгнал пистолета от ръцете му. Типично. Знаех си, че ще разкрасят историята.
Седя на кухненската маса и ги преглеждам, а Портиер просто ме гледа както винаги. На него му е все тая дали съм герой. Докато си получава обяда навреме, няма никаква грижа в този живот.
По някое време пристига майка ми и аз й вадя бира. Тя ми казва, че се гордее с мен. По нейно мнение всичките й деца се справят много добре, освен мен, но сега поне има нещо, с което да се гордее, та било то и за ден-два.
Представям си как разказва на познатите си на улицата: "Това е бил синът ми. Казвах ви, че ще стане човек от него."
Естествено пристига и Марв, а след него и Ричи. Дори Одри идва да ме навести с вестник под мишницата.
Навсякъде се споменава двайсетгодишният шофьор на такси Ед Кенеди - така казах на репортерите. Излъжеш ли веднъж, не можеш да спреш. И децата го знаят.
Обърканата ми физиономия се кипри във всички вестници и дори някакъв тип от радиото дойде да ми вземе интервю вкъщи, в хола. Пихме кафе, но без мляко. Той ме хвана тъкмо когато отивах да купя.
Вторник вечер е, когато се прибирам от работа и изваждам пощата от кутията. Освен сметките за ток и газ и още някакви реклами, вътре намирам малък плик. Хвърлям го на масата с всичко останало и го забравям. Името ми е надраскано небрежно и ми става интересно от кого ли може да е. Докато си правя дежурния сандвич с пържола и салата, си казвам, че трябва да отида в хола и да го отворя. И отново забравям.
Когато най-сетне стигам до него, вече е доста късно.
Усещам го.
Усещам, че има нещо.
Нещо, което витае между пръстите ми, докато отварям плика.
Пролет е и нощта е хладна. Потрепервам.
Виждам отражението си в екрана на телевизора и семейната снимка. Портиер похърква. Вятърът отвън като че се приближава. Хладилникът бръмчи.
За миг сякаш всичко застива, за да види как бъркам вътре и вадя стара карта за игра. Асо каро.
Стоя сред слабите отблясъци на светлината в хола и държа картата внимателно, сякаш може да се пречупи или да се смачка в ръката ми. На нея със същия почерк са написани три адреса. Прочитам ги бавно и съсредоточено. Нещо странно и зловещо се плъзва ПО дланите ми, промъква се вътре в мен и ме изпълва, неусетно се вкопчва в мислите ми. Прочитам:
"Едгар Стрийт" 45, полунощ
"Харисън Авеню" 13.18 ч.
"Маседони Стрийт", 05.30 ч.
Повдигам пердето да погледна навън. Нищо.
Минавам покрай Портиер и заставам на верандата.
- Ехо! - виквам.
Пак нищо.
Вятърът се отвръща от мен, сякаш засрамен, че са го хванали да наднича, и аз оставам да стоя там. Сам. Още стискам картата в ръката си. Адресите са ми непознати, или поне не съвсем познати. Знам улиците, но не и самите къщи.
Без съмнение това е най-странното нещо, което ми се е случвало някога.
Кой може да ми е пратил подобно нещо? - питам се. - Какво съм направил, та да получа по пощата стара карта за игра с надраскани на нея адреси?