- Не - почти паникьосан е. - Не мога.
Но все пак отстъпва.
- Обещах да не казвам, бяха такива мили хора...
Дръпвам го към себе си, така че да се гледаме в очите.
- Кой?
Той разглежда обувките си и килима. И като че се състарява още повече.
- Двама мъже ли бяха? - питам го.
Поглежда ме и в очите му прочитам "да".
- Дарил и Кийт?
- Кои?
Опитвам по друг начин.
- Ядоха ли от пуканките?
Отново да.
- Дарил и Кийт са били - потвърждавам аз. Лакомите копелета. - Нищо не са ти направили, нали?
- Не, не. Много мили бяха. Дружелюбни. Преди месец дойдоха и гледаха "Господин Робъртс". Като си тръгваха, ми казаха, че ще дойде едно момче на име Ед Кенеди и че като свършиш, ще получиш доставка.
- И кога ще свърша?
Той разперва ръце.
- Казаха ми, че ти ще знаеш - някак тъжно свежда поглед той. - Свърши ли?
Клатя глава.
- Нямам такова усещане. - Оглеждам се наоколо и пак се обръщам към него. - Трябва да направя нещо за теб. Нещо добро, специално за теб.
- Защо?
За малко да му кажа, че не знам, но не искам да лъжа.
- Защото имаш нужда.
Да не би да му трябват посетители, като на отец О’Райли? Съмнявам се. Едва ли задачите се повтарят.
Той се приближава.
- Може би ще си свършил, като дойдеш да видиш безплатния филм.
- Добре - съгласявам се.
- Можеш да си доведеш приятелката - предлага той. - Имаш ли си момиче, Ед? Наслаждавам се на мига.
- да - казвам. - Имам си момиче.
- Ами, доведи я тогава. - Той потрива ръце. - Само ти, момичето и големият екран -нищо не може да се сравни с това.
Засмива се дяволито.
- Като бях млад, обичах да водя девойките тук. Затова и купих киното, като се пенсионирах от строителството.
- И успяваш ли да изкараш нещичко?
- О, не, за бога! Не ми трябват пари. Обичам да пускам филмите, да ги гледам, да подремна. Жена ми казва, че това ни спестява кавгите, така че няма лошо.
- Прав си.
- Кога мислиш, че ще можеш да дойдеш?
- Може би утре.
Той ми дава каталог с размерите на енциклопедия, от който да си избера филм, но не ми трябва.
- Не, благодаря - казвам. - Знам какво искам.
- Наистина ли? Вече?
Кимам.
- "Непокорният Люк”.
Той отново потрива ръце и се усмихва широко.
- Прекрасен избор. Велик филм. Пол Нюман е забележителен, а
Джордж Кенеди, твоят съименник, е незабравим. Какво ще кажеш за седем и трийсет утре?
- Идеално.
- Чудесно. Ще ви чакам с момичето ти. Как се казва?
- Одри.
- Хубаво име.
На път съм да си тръгна, но се сещам, че не знам как се казва мъжът. Той се извинява.
- Много съжалявам, Ед. Казвам се Бърни. Бърни Прайс.
- Приятно ми беше, Бърни. - Тръгвам да си вървя.
- На мен също - казва той. - Радвам се, че дойде.
- Аз също.
Излизам и се потапям в горещия въздух на късния следобед и лятото.
Тази година Бъдни вечер се пада в четвъртък, тогава всички ще дойдат на карти и пуйка, а Марв ще подари голямата целувка на Портиер.
Звъня на Одри за утрешната прожекция и тя отменя срещата с гаджето си. Сигурно по настойчивостта в гласа ми е усетила, че имам нужда да дойде с мен. После отивам да се разходя до къщата на Мила на "Харисън авеню".
Тя отваря вратата. Вижда ми се отслабнала. От известно време не съм я посещавал и тя грейва, като ме вижда. В началото стои леко прегърбена, но като вижда лицето ми, се изправя.
- Джими! - възкликва щастливо. - Влизай, влизай!
Когато влизам в дневната, виждам, че се е опитвала да чете "Брулени хълмове" сама, но не е стигнала много далеч.
- да - казва ми тя, като се връща с чая, - опитвах се да чета без теб, но не се получава.
- Искаш ли да ти почета сега?
- Много ще се радвам - усмихва се тя.
Обичам усмивката на тази старица. Обичам бръчките по лицето й и радостта в очите й.
- Искаш ли да дойдеш у нас на Коледа? - питам я.
Тя оставя чашата с чай.
- Да, разбира се. С удоволствие. Става... - Позволява си да ме погледне. - Все по-самотно ми е без теб. Джими.
- Знам - казвам. - Знам.
Слагам ръката си върху нейната и леко я погалвам. В такива моменти се моля душите да могат да се намират след смъртта. Мила и истинският Джими. Моля се за това.
- Глава шеста - започвам да чета. - Мистър Хиндли дойде за погребението и - нещо, което ни смая и накара съседите да клюкарстват - доведе със себе си и съпруга...
Понеделник е работен ден, имам много клиенти и като че ли се оправям добре в трафика. Често целта ми зад волана е просто да не късам нервите на останалите шофьори. Днес се получава.
Прибирам се точно преди шест, хапвам с Портиер и вземам Одри около седем. Обул съм най-хубавите си джинси, ботушите и стара червена риза, избеляла до оранжево.