Умее да подбере съвършено момента.
Всичко върви прекрасно, докато идва време да се сменя ролката.
Бърни отново спи. Будим го.
- Бърни! - прошепва Одри и лекичко го побутва.
Той се събужда, скача от стола и извиква:
- Ролката!
Бързо излиза на пътеката и когато вдигам поглед към прожекционната стая, виждам.
Там вече има някой.
- Одри - казвам. - Виж.
И двамата ставаме и вперваме очи в прозорчето.
- В стаята има някой.
Като че самият въздух около нас е затаил дъх, докато най-сетне се размърдвам. Минавам покрай нея и излизам на пътеката.
В началото Одри не знае какво да прави, но скоро чувам стъпките й зад мен. Тичам по пътеката, без да изпускам от очи сянката в стаичката. Тя ни вижда и съответно движенията й се забързват. Още преди да сме стигнали до вратата на салона, вече е изхвърчала навън.
Отвън, във фоайето, освен на стар килим и на гранясали пуканки се носи и дъх на напрежение. Миризмата на някой, който е бил тук и си е отишъл. Запътвам се към вратата с надпис "Само за персонала”. Одри е зад мен.
Когато влизаме в стаята, първото нещо, което виждам, са треперещите ръце на Бърни. На лицето му е изписан потрес, който пълзи от устните към гърлото му.
- Бърни! - обръщам се към него. - Бърни!
- Ужасно ме стресна - казва той. - Едва не ме събори, докато тичаше навън. - И сяда. - Добре съм, Ед.
Поема си дъх и посочва към купчината ролки.
- Какво? - казва Одри. - Какво има?
- Ролката най-отгоре - отвръща Бърни. - Не е от моите.
Отива и я взема. Разглежда я. На нея има малък етикет с нещо надраскано. Една дума. Ед.
- да я пуснем ли?
За миг оставам безмълвен, но накрая кимам.
- Най-добре отидете в салона - предлага Бърни. - Оттам ще виждате много по-добре. Преди да изляза, задавам въпрос, на който имам чувството, че Бърни може да отговори.
- Защо, Бърни? - питам го. - Защо продължават да ми причиняват това?
Но Бърни само се усмихва и казва:
- Все още не разбираш, така ли?
- Какво трябва да разбера?
Той ме поглежда и не бърза да отговори.
- Правят го, защото могат. - Гласът му е уморен, но твърд. Това е самата истина. -Отдавна е било замислено. Поне от година.
- Те ли ти казаха?
- Да.
- С тези думи?
- Да.
Стоим така може би няколко минути и размишляваме. Бърни се раздвижва пръв.
- Хайде, деца - казва, - слизайте долу. Ще сложа ролката и веднага идвам.
Излизаме във фоайето. Облягам се на вратата, а Одри ме пита:
- Винаги ли е така?
- Кажи-речи - отговарям, а тя само клати глава и мълчи. - Най-добре да тръгваме. След няколко опита я убеждавам да се върнем в салона.
- Почти свърши - казвам и кой знае защо ми хрумва, че за Одри това се отнася за филма.
А за мен?
Вече не мисля за филми. Не мисля за нищо. Само за карти. За аса.
К.♠ Последната ролка ♠
Докато вървим по пътеката, екранът все още е бял.
Когато оживява, сцената е тъмна и виждам краката на двама млади мъже.
Те вървят.
Приближават самотна фигура на улицата.
Улица от този град.
Фигурата също е от този град.
Спирам като закован.
Одри продължава още малко, после се обръща и вижда погледа ми, вперен в екрана. Отначало само соча. Накрая отварям уста:
- Това съм аз, Одри.
Виждаме на екрана как братята Роуз и приятелите им ме нападат и ме смазват от бой на улицата.
Стоя на пътеката и чувствам белезите по лицето си.
Пръстите ми докосват и изгарят заздравяващата ми кожа.
- Това съм аз - казвам отново.
Казвам го шепнешком, а до мен Одри притваря очи и плаче в тъмния салон.
Следващата сцена показва как излизам от библиотеката и нося всичките книги. Следват лампичките на "Глори Роуд". Само една нощна снимка. Силата и славата. Най-напред мрак, после те светват и озаряват салона. После идва циклонът на верандата, без звук.
Виждам как майка ми изрича болезнените думи, почти ми ги забива в лицето, после бавно се отдалечавам, почти се блъскам в камерата. Гледаме как вървя към киното на "Бел Стрийт".
Последното нещо, което виждаме, са няколко думи, написани направо на лентата:
"Дни на изпитания за Ед Кенеди. Браво, Ед. Време е да продължиш."
И отново тъмнина.
Пълна тъмнина.
Все още не мога да помръдна крака. Одри се опитва да ме дръпне, но няма смисъл. Стоя като вкопан и се взирам в екрана.
- Хайде да седнем - казва тя и улавям тревога в гласа й. - Мисля, че е по-добре да седнеш, Ед.
Бавно премествам единия си крак. После другия.