- Може ли пак да пусна филма? - пита Бърни.
Одри ме гледа въпросително.
Вдигам леко глава и я отпускам в знак на съгласие.
- Да, Бърни - казва тя и се обръща към мен. - Добра идея. Ще се разсееш.
В продължение на няколко секунди обмислям друга идея - да изтичам навън и да претърся всичко наоколо, за да разбера кой е бил тук. Искам да попитам Бърни дали пак са били Дарил и Кийт. Искам да знам защо са казали тези неща на него, а мен ме държат в неведение.
Но знам, че няма смисъл.
Правят го, защото могат.
Думите ме плисват няколко пъти и си давам сметка, че съм точно там, където трябва да бъда. Защото пиките са последното изпитание, с което трябва да се справя. Трябва да останем.
Когато екранът примигва, очаквам прочутата сцена от "Непокорният Люк", в която той все пак се пречупва и всички го изоставят. Очаквам да извика от койката си: "Къде си сега?!"
Докато се връщаме на местата си, на екрана Люк се влачи в пълно, безнадеждно отчаяние. Обръща се и пада до койката си.
- Къде си сега? - казва тихо.
"Къде си сега? ", питам и аз и се обръщам. Очаквам да видя нечия фигура някъде в салона, да чуя стъпки по пода. Извъртам глава и се оглеждам. Има хора навсякъде - и никъде. Струва ми се, че във всеки ъгъл на потъналия в мрак салон зървам някого, но всеки път тъмнината се сгъстява още повече и остава само тя. Тъмнина.
- Какво има, Ед? - пита Одри.
- Те са тук - казвам й, макар че не мога да бъда сигурен в нищо. Всичко случило се напоследък ме е убедило точно в това. - Трябва да са тук.
Претърсвам с поглед целия салон, но не виждам нищо. И да са тук, не мога да ги видя.
Скоро разбирам.
Когато се връщаме на местата си, осъзнавам, че вече ги няма. Но са били тук.
Били са, защото на седалката ми лежи асо купа.
"Къде си сега?!", крещи Люк от екрана и биенето на сърцето ми му отговаря. То се люшва в мен като гигантска камбана, надига се и изгърмява оглушително. Преглъщам.
Вземам картата и я държа в ръка.
- Купа - прошепвам.
Ето къде съм.
Изкушавам се да прочета какво пише на картата, но успявам да догледам филма, без да го направя, само я държа в ръка.
Гледам филма.
Гледам Одри и се наслаждавам на момента или поне на онова, което е останало от него.
В ръката си усещам пулса на купата. Тя си стои и чака.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ: МУЗИКАТА НА СЪРЦАТА
А.♥ Музиката на сърцата ♥
В главата ми звучи музика и цветът й е червено-черен.
На следващата сутрин.
Сутринта след асото купа.
Чувствам се махмурлия.
След като се уверихме, че Бърни е добре (оставихме го да спи в стаичката за прожекции), се върнахме на "Бел Стрийт" и ни посрещна нощта, топла и задушна. Нямаше никой, освен някакъв младеж, седнал на изтъркана, разнебитена пейка, който гледаше на другата страна.
Отначало бях потънал в мисли за случилото се, а когато се обърнах, него го нямаше.
Беше изчезнал.
Одри ме попита нещо, но не чух въпроса й. Гласът й се загуби по периферията на оглушителното бучене в главата ми. Най-напред се чудех какво ли може да е, но после разбрах. Пулсиращи червени сърца и черни думи.
Звукът на купите. На сърцата.
Без обяснения се досетих, че младежът е един от онези, които са били изпратени в киното.
Може би е било възможно той да ме отведе до онзи, който ми праща картите.
Много неща са възможни.
Докато вървяхме, оглушителният шум в ушите ми утихна. Стъпките ни и гласът на Одри отново звучаха отчетливо.
А сега е сутрин и отново чувам този звук.
Картата е на пода.
Портиер лежи до нея.
Затварям очи, но всичко е червено и черно.
Казвам си, че това е последната карта, но се обръщам и отново потъвам в сън, макар че музиката на сърцата продължава да тупти в леглото ми.
Сънувам, че се нося стремглаво.
С кола.
Портиер е на предната седалка. Сигурно надушвам миризма: та му до леглото си. Красив сън, също като края на американски филм, в който героят и момичето му поемат към света. Само дето' аз съм сам в колата. Няма момиче.
Само аз и Портиер.
Трагедията е, че докато спя, вярвам във всичко това. Когато се събуждам, изживявам потрес, защото вече не съм на широкия път; Портиер хърка, застъпил със задния си крак картата. Сега не бих, могъл да я взема, дори и да искам. Не обичам да тревожа Портиер в съня му.
В чекмеджето ми другите карти чакат последната.
Всяка от тях е по своему завършена.
Само още една, мисля си, и заставам на колене в леглото, заровил глава във възглавницата. Не се моля, но съм близо до това да го направя.