Знам, че трябва да съм доволен, но не съм.
- Не съм дошъл да ми благодарите, отче. Просто ви донесох една глупава картичка за Коледа.
- И все пак ти благодаря, момче.
Аз съм разочарован заради последното асо.
Тъкмо купите да са накрая.
Очаквах пики.
А получих купи и кой знае защо това ми се вижда още по-опасно.
Купите са сърца. Хората умират от разбито сърце. Получават сърдечни кризи. И тъкмо сърцето боди най-много, когато нещата вървят зле и се провалят.
Излизам на улицата. Отец О’Райли е доловил опасенията ми и казва:
- Още не е свършило, нали?
Знае, че той самият е само част от онова, което трябва да свърша. Едно от съобщенията.
- Не, отче - отвръщам. - Не е свършило.
- Ще се оправиш - казва той.
- Не - казвам, - няма. Няма да се почувствам по-добре просто ей така. Вече не.
Това е самата истина.
За да съм добре, ще трябва да си го заслужа. Картата още е в джоба ми, когато пожелавам на отеца весела Коледа и си тръгвам в нощта. Асото купа шава до гърдите ми, напира навън, мъчи се да излезе на открито в света, срещу който трябва да се изправя.
- Накъде? - питам на другия ден първата си клиентка, но не чувам какво ми отговаря. Единственото, което чувам, отново е гласът на миниатюрните сърца, които крещят и проглушават ушите ми.
По-бързо! По-бързо!
Няма го боботенето на двигателя.
Няма го прищракването на мигача.
Няма го гласа на клиентката, нито шума на уличното движение.
Само купите.
В джоба ми.
В ушите ми.
В панталоните ми.
Върху тялото ми. В дъха ми.
В самата ми същност.
- Само купи - казвам. - Навсякъде купи.
Но клиентката няма представа за какво говоря.
- Ето тук е добре - казва.
На вид е около четирийсетте. Дезодорантът й ухае на сладък дим, а гримът й е с цвят на рози. Тя ми подава парите и казва, гледайки ме в огледалото:
- Весела Коледа.
Гласът й напомня за купи. За сърца.
2.♥ Целувката, гробът, огънят ♥
Купил съм всичко, което трябва да купя. Повече алкохол, отколкото храна, разбира се. Когато всички пристигат за Бъдни вечер, съборетината ми мирише на пуйка, зелева салата и естествено на Портиер. За известно време миризмата на пуйката е по-силна, но вонята на това куче е способна да победи всичко. Първа пристига Одри.
- Извинявай, Ед - казва тя още с влизането. - Не мога да остана дълго.
И ме целува по бузата.
- Саймън се събира с приятели и иска и аз да отида.
- А ти искаш ли? - питам, макар да знам, че иска. Кой ще предпочете да седи цяла вечер с трима загубеняци и едно смрадливо куче? Трябва да е луда да остане с нас.
- Разбира се - отвръща тя. - Знаеш, че ако не искам нещо, не го правя.
- Така е - съгласявам се. Това си е самата истина.
Вече сме седнали да пием, когато се появява Ричи. Чуваме отдалеч мотора му. Той спира и се провиква да му отворим. Донесъл е голяма хладилна чанта, пълна със скариди, сьомга и нарязани лимони.
- Не е зле, а? - казва и стоварва чантата на пода. - Поне това можах.
- Как я докара дотук? - питам.
- Кое?
- Чантата. Имам предвид, с мотора.
- Ами, закрепих я отзад. На практика през целия път стоях прав. Тя заема половината седалка. Ама си струваше! - доволно ни смига той.
Сигурно е дал половината от помощите си за съдържанието на тази чанта.
Започваме да чакаме.
Марв.
- Бас държа, че няма да дойде - заявява Ричи още щом се настанява. Ръката му по навик посяга да почеше бакенбардите. Косата му е както винаги мръсна и невчесана. Затова пък на лицето му е изписано очакване. Това, което предстои да се случи, го забавлява. Той се е изтегнал небрежно на дивана, мързелив и дългучест, и пие бира, опрял крака в Портиер. Но все пак изглежда някак грациозен.
- Ще дойде, бъди сигурен - уверявам го. - Ако не дойде, ще замъкна Портиер до вратата му и ще го накарам да го целуне там. - Оставям чашата си. - Не съм чакал така Коледа от години!
- И аз - съгласява се Ричи. Личи си, че няма търпение.
- Става дума за безплатна манджа - продължавам. - Марв може да има четирийсет бона в банката, но види ли аванта, е пръв. Ще дойде, повярвай ми.
- Така си е, рядка циция е - потвърждава Ричи.
Коледното настроение определено ни прави по-добри.
- Дали да не му се обадим? - предлага Одри.
- Не, нека сам да дойде - подхилва се Ричи. Надушвам злорадството му почти физически. Страхотна сцена се очертава. Той поглежда надолу към кучето и казва:
- Точиш ли вече лиги, Портиер?
Портиер му отвръща с въпросителен поглед: За какво говориш, приятел? Никой още не му е обяснил какво го чака тази вечер. Горкото куче. Него никой не го пита дали е съгласно.