- Честита Коледа, татко - казвам и извръщам поглед от огъня.
Сладоледът се стича по пръстите ми.
Нощта напредва и избледнява, превръща се в утро. С Марв и Ричи се разделяме. Тълпата е гъста и щом веднъж сме се изгубили, всичко приключва.
Връщам се през града и се отбивам на гроба на баща ми. Оставам там доста дълго. От гробището се вижда сиянието на огъня. Седя и се взирам в камъка с името на баща ми.
На погребението му плаках.
Сълзите се стичаха по лицето ми безмълвно, сякаш се срамуваха, че не мога да събера кураж да заговоря за него. Знаех, че всички си мислеха какъв пияница е бил, докато аз помнех и други неща.
- Той беше джентълмен - прошепвам сега и си мисля: "Само да се бях решил да го кажа тогава. "
Баща ми никога не беше казал лоша дума за никого, никому не ; беше сторил зло в живота си. Вярно, не беше постигнал кой знае какво и беше разочаровал майка ми с неспазените си обещания, но мисля, че не беше заслужил никой от семейството му да не каже добра дума за него.
- Съжалявам - казвам му, когато ставам да си вървя. - Извинявай, татко.
И си тръгвам уплашен.
Уплашен, защото не искам моето погребение да бъде толкова окаяно и празно.
Искам на погребението ми да се говори.
Но това означава най-напред да живея. г
Тръгвам си. Просто вървя.
Когато стигам у дома, намирам Марв заспал на задната седалка на колата, а Ричи седи на верандата с протегнати крака, облегнат на стената. Вглеждам се по-внимателно и установявам, че и той спи. Дърпам го за ръкава.
- Ричи - прошепвам, - събуди се!
Той се сепва и отваря очи.
- Какво? - пита уплашено. - Какво става?
- Нищо, заспал си на верандата ми - казвам. - По-добре си върви вкъщи.
Той се разбужда окончателно, поглежда към сърпа на луната и казва:
- Забравих си ключовете на масата в кухнята ти.
- Ставай.
Протягам му ръка и му помагам да стане. Вътре установявам, че часът е малко след три. Ричи си взема ключовете.
- Искаш ли нещо? - питам го. - Пиене, ядене, кафе?
- Не, благодаря - казва той, но не си тръгва.
Няколко мига стоим в неловко мълчание. Накрая Ричи казва, загледан някъде покрай
мен:
- Не ми се прибира вкъщи тая нощ, Ед.
Улавям в очите му някаква тъга, но той бърза да я изтрие. Гледа в ключовете и аз се чудя какво ли се таи под спокойната, безметежна външност на приятеля ми. Уморено се питам какво би могло да тревожи един толкова безгрижен тип.
Той отново ме поглежда.
- Хубаво - казвам. - Остани тогава.
Ричи сяда до масата.
- Благодаря, Ед. Здрасти, Портиер.
Портиер влиза в кухнята, а аз отивам да доведа Марв.
За момент си мисля да го оставя навън в колата, но коледното настроение действа дори на такива като мен.
Понечвам да почукам по стъклото, но ръката ми влиза вътре.
Много ясно. Няма стъкло.
Марв още не го е поправил след оня нескопосен банков обир. Мисля, че направи някакъв опит, но майсторът каза, че стъклото ще струва повече от самата кола.
Той спи, покрил главата си с ръце, и комарите се редят на опашка да пият от кръвта му.
Предната врата е отключена. Отварям я и натискам клаксона.
- По дяволите! - подскача той.
- Влез вътре - казвам му.
След малко чувам вратата да се отваря и стъпките му се затътрят зад гърба ми.
Ричи заема дивана, Марв се просва на леглото ми, а аз оставам в кухнята. Казвам на Марв, че така или иначе нямам намерение да спя, и той великодушно се съгласява да си легне.
- Благодаря, Ед.
Преди да влезе в стаята, използвам момента и вадя всички карти от нощното шкафче. Камъкът на Татупу също е там.
Сядам в кухнята и ги разглеждам, чета отново съобщенията, макар че от умора думите се разбъркват и подскачат пред очите ми. Чувствам се смазан.
В състояние на полусън си спомням карите, съживявам в паметта си спатиите, дори се усмихвам на пиките. Купите ме притесняват. Не искам да заспивам, за да не ги сънувам.
3.♥ Черният костюм ♥
"Традиция" понякога е мръсна дума, особено по Коледа.
По цялото земно кълбо семействата се събират и хората се радват един на друг за няколко минути. После в продължение на час се изтърпяват. След което започват да си лазят по нервите.
Отивам да видя майка ми след спокойно прекараната сутрин с Ричи и Марв. Хапнали сме остатъците от коледната вечеря и сме изиграли няколко игри на карти. Без Одри не е същото, затова бър-зо-бързо приключваме и двамата си тръгват.