Както обикновено всички се събираме в дванайсет при мама.
Сестрите ми са там с децата и съпрузите си, а Томи се появява с някаква зашеметяваща мадама, която е успял да забърше в университета.
- Това е Ингрид - представя я той.
Трябва да призная, че Ингрид е момиче като от списание. С дълга тъмна коса, гладко мургаво лице и тяло, в което ти се иска да се разтвориш.
- А, дойде, значи - казва майка ми, като ме вижда.
- Честита Коледа, мамо! - възкликвам ентусиазирано и съм сигурен, че всички улавят сарказма ми.
Сядаме да ядем.
Разменяме си подаръци.
Возя на "самолетче" и на конче децата на Лий и Катрин стотина пъти, или поне докато още се държа на краката си.
Хващам Томи и Ингрид да се натискат в хола, точно до прословутата кедрова масичка.
- Опа... извинявайте.
И се изнизвам от стаята.
Желая му късмет.
В четири без четвърт става време да отида при Мила. Целувам сестрите си, стискам ръцете на мъжете им и казвам довиждане на децата.
- Идва последен, тръгва си пръв - казва майка ми и издухва дима от цигарата. Около Коледа винаги пуши много. - А живее най-близо.
Запазвам самообладание, макар че ми се иска да избухна и да й кажа всичко, което си мисля.
Тя клевети баща ми, мисля си. Обижда ме при всеки удобен случай. Иска ми се да смажа с думи тази жена, която си седи в кухнята, гълта тютюнев дим и го издухва от дробовете си.
Но само я поглеждам в очите и казвам през топлата мъгла:
- От пушенето се погрознява.
И си тръгвам, а тя остава, хваната в облака от дим като в капан.
Вече съм отвън на моравата, когато някой извиква след мен. Първо Томи, после майка ми.
Томи излиза след мен.
- Добре ли си, Ед?
Правя няколко крачки назад.
- Добре съм, Томи. Много шантава година, но се справям. А ти?
Сядаме на стъпалата, наполовина огрени от слънцето. Аз съм в сенчестата част, а Томи е на светло. В това има нещо символично.
За пръв път този ден се чувствам добре, докато с брат ми си разменяме кратки въпроси.
- Как върви университетът?
- Бива. Справям се по-добре, отколкото очаквах.
- А Ингрид?
Настъпва пауза, която не може да продължи вечно, и двамата избухваме в смях. Може да е хлапашко, но аз го поздравявам със завоеванието му, а и той явно е горд.
- Не е лоша - казва той и аз най-искрено му казвам колко се гордея с него. Не заради Ингрид. Тя е нищо в сравнение с онова, за което говоря.
- Радвам се за теб, Томи - Потупвам го по гърба и се изправям. - Късмет!
- Ще ти се обадя някой път - подвиква той след мен. - да се видим.
Но днес лъжата нещо не ми понася. Обръщам се и изричам толкова спокойно, че сам се изненадвам от себе си:
- Съмнявам се, Томи.
И ми става хубаво. Да се отърсиш от лъжите, носи облекчение.
Томи се съгласява.
- Прав си, Ед.
Все пак сме братя, и кой знае? Може пък един ден... Един ден, сигурен съм, ще се съберем, ще си спомним и ще си кажем много неща. По-важни от университета и Ингрид. Но няма да е скоро.
А сега тръгвам през моравата и казвам:
- Чао, Томи, благодаря ти, че дойде.
Поне от едно съм доволен.
Бих искал да седя с него на верандата, докато слънцето огрее и двама ни, но не го правя. Ставам и си тръгвам. Предпочитам да гоня слънцето, вместо да го чакам.
Томи се прибира, а аз вървя към улицата, когато излиза майка ми.
- Ед!
Обръщам се. Тя се приближава и казва:
- Какво пък, честита Коледа.
- И на теб - отвръщам. И добавям: - Не е до мястото, мамо, а до човека. И да се махнеш оттук, пак ще си си същата, където и да отидеш.
И това е достатъчно, но аз вече съм поел дъх.
- Ако някога се махна... - преглъщам, - първо трябва да съм| сигурен, че тук ми е по-добре.
- Хубаво, Ед. - Тя е стъписана и ми дожалява за жената, застанала на верандата на тази мизерна къща в забутано градче. - Може би си прав.
- Довиждане, мамо.
И си тръгвам.
Трябваше да го направя.
Отбивам се вкъщи да пийна нещо и се запътвам към Мила. Когато пристигам там, тя ме чака с нетърпение. Облечена е в светлосива лятна рокля и държи подарък. На лицето й е изписано вълнение.
- Това е за теб. Джими - казва тя и ми подава голямата плоска кутия.
Смутен съм, защото не съм й донесъл подарък.
- Извинявай... - понечвам да кажа, но тя ме спира с махване на ръка.
- Стига ми, че дойде - казва. - Ще го отвориш ли?
- Не, по-късно.
Предлагам й ръката си и тя се опира на нея. Излизаме от къщата и тръгваме към дома. Питам я дали иска да вземем такси, но тя предпочита да повърви. Не сме изминали и половината път и вече се питам дали ще успее да стигне. Тя кашля и не й достига въздух. Вече си представям как ще ми се наложи да я нося. Все пак стигаме успешно и аз й наливам малко вино.