Връщам се и сядам на кухненската маса. Опитвам се да проумея какво става и кой ми е изпратил по пощата нещо, което може да се окаже част от съдбата ми. Пред погледа ми изникват куп лица.
Дали не е Одри? Марв? Ричи? Мама? Нямам представа.
Нещо у мен ми подсказва да изхвърля картата в кофата за боклук и да забравя за нея. И в същото време се чувствам гузен, че съм могъл дори да си помисля нещо подобно. Хрумва ми, че може пък така да ми е било писано.
Портиер се приближава и подушва картата.
По дяволите! - улавям мисълта му. - Мислех, че може да е нещо за ядене.
Той подушва отново картата, спира за момент и се чуди какво да прави. И както винаги се затътря към вратата, прави половин оборот и си ляга. Намества се удобно в гнездото си от черно-златиста козина. Големите му очи сияят, но зад тях се таи мрак. Лапите му са протегнати пред него на стария захабен килим.
Той ме гледа.
И аз го гледам.
Е? - чета мислите му. - Какво искаш, по дяволите?
Нищо.
Хубаво.
Чудесно.
И с това приключваме.
Но то не променя факта, че продължавам да стискам в ръка асото каро и да се чудя. Обади се на някого, казвам си.
На тази мисъл ме навежда телефонът, който звъни. Може би това е отговорът, който чакам.
Вдигам слушалката и я лепвам на ухото си. Чак ме боли, но слушам прилежно. За късмет е майка ми.
- Ед!
Бих познал този глас, където и да съм. А и тази жена крещи с все сила в слушалката. И това е всеки път.
- Да, здрасти, мамо.
- Не ме "мамосвай", малко копеле! - Страхотно. - да си забравил нещо за днес? Замислям се и се мъча да се сетя. Нямам никакъв спомен. Не мога да мисля за нищо.
Виждам единствено картата, която въртя в ръка.
- Не се сещам.
- Напълно в твой стил!
Усещам, че е бясна. Или в най-добрия случай сърдита.
- Трябваше да докараш масичката ми за кафе от "Кей Джи", Ед! - Тя като че ли изплюва думите в слушалката. Усещам ухото си мокро. - Голям си педераст!
Прекрасна е, какво ще кажете?
Както вече намекнах, майка ми има навика да псува. Прави го всеки божи ден, от сутрин до вечер, независимо дали е щастлива, тъжна, отегчена или нещо друго. Естествено обвинява за това мен и брат ми Томи. Казва, че като деца сме псували безобразно, докато сме играели футбол в задния двор.
- Накрая вдигнах ръце - твърди тя. - И реших - като не мога да ви отуча, ще правя като вас.
Ако успея да поговоря с нея, без нито веднъж да ме нарече чекиджия или педераст, значи съм удържал победа. Най-лошото от всичко е начинът, по който натъртва думите, докато ругае. Като ме нарече така, сякаш се изхрачва отгоре ми.
Прави го и сега, въпреки че не я слушам. Опитвам се да се концентрирам.
- И какво ще правя утре сутрин, когато госпожа Фокнър дойде на чай, Ед? Ще й кажа да си сложи чашата на пода, така ли?
- Оправдай се с мен, мамо.
- Ще те накисна, и още как! - изревава тя. - Ще й кажа, че онова тъпо копеле Ед е забравил да ми докара масичката за кафе!
Онова тъпо копеле Ед.
Мразя да ме нарича така.
- Не се ядосвай, мамо.
Тя продължава да се вихри още известно време, но аз отново съм насочил вниманието си към асото каро. То блести в ръката ми. Докосвам го. Усмихвам му се.
Тази карта като че излъчва някакво сияние, тя е предназначена за мен. Не за тъпото копеле Ед, а за мен - истинския Ед Кенеди. На бъдещия Ед Кенеди, който не кара такси и не е безнадежден случай.
Какво да правя с него?
Кой ще бъда?
- Ед!
Никакъв отговор.
Още мисля.
- Ед! - реве майка ми.
Сепвам се и се връщам към действителността.
- Чуваш ли ме?
- Да, да... разбира се.
"Едгар Стрийт" 45... "Харисън Авеню” 13... "Маседони Стрийт” 6...
- Извинявай, мамо - казвам. - Просто ми е изхвърчало от ума. Днес имах много клиенти. Страшно много работа в града. Ще я взема утре, става ли?
- Сигурен ли си?
- Сигурен съм.
- Нали няма да забравиш?
- Няма.
- Хубаво. Чао тогава.
- Чакай, чакай! - виквам припряно след нея и тя откликва.
- Какво?
Не ми е лесно, но трябва да я попитам. За картата. Решил съм да питам всички, за които подозирам, че може да са ми я пратили. Тогава защо да не започна с майка ми.
- Да, какво? - повтаря тя малко по-силно.
Изричам го, макар че думите ми излизат с труд, сякаш напират да се върнат обратно.
- Да си ми пращала днес нещо по пощата?