- Благодаря. Джими - казва тя и тутакси заспива в креслото.
На няколко пъти влизам и проверявам дали е жива и всеки път я чувам, че диша.
Накрая сядам при нея в хола, а навън денят бавно гасне.
Когато се събужда, ядем вчерашна пуйка с бобена салата.
- Великолепно. Джими! - Старата жена сияе. - Великолепно!
Усмивката й е като напукана мозайка.
В нормални обстоятелства бих убил човек за дума като "великолепно". Но на Мила й отива. Тя изтрива устата си и промърморва няколко пъти "великолепно" и чувствам, че Коледата се е състояла.
- А сега... - Тя тупва с ръце по облегалките на креслото. - Ще отвориш ли подаръка си. Джими?
Предавам се.
- Разбира се.
Свалям опаковката на кутията и вдигам капака. Вътре има всекидневен черен костюм и морскосиня риза. Това е може би първият и последен костюм, който някога ще ми подарят.
- Харесва ли ти? - пита тя.
- Страхотен е - казвам. - Ей сега се връщам.
Влизам в спалнята да го премеря и намирам чифт стари черни обувки, които да му подхождат. Слава богу, няма големи подплънки, което е хубаво. Нямам търпение да й се покажа, но когато се връщам в хола, Мила отново спи.
И аз сядам.
С костюма.
По някое време старата жена се събужда и казва:
- Хубав костюм. Джими. - Дори прокарва длан по плата. - Откъде го имаш?
За миг съм объркан, но после разбирам, че тя е забравила всичко. Целувам я по бузата.
- Подарък ми е от една красива жена - казвам.
Старата дама е великолепна.
- Това е чудесно - казва тя.
- Така е - съгласявам се.
Права е.
Пием кафе и аз викам такси, за да я отведа вкъщи. Кара ни Саймън, приятелят на Одри. Излязъл му е късметът да изкара двойна,: надница на Коледа.
Преди да отведа Мила в къщата, го моля да ме изчака. Знам, че това си е жив мързел, но днес имам пари и мога да си позволя да се прибера с такси.
- Благодаря още веднъж. Джими - казва Мила и се запътва с несигурни стъпки към кухнята. Толкова е крехка. И толкова красива. - Беше невероятен ден.
Не мога да не се съглася. Така е. И внезапно ми хрумва, че през; цялото време съм бил с убеждението, че правя услуга на тази жена,; като прекарвам Коледа с нея.
Но когато излизам навън в черния си костюм, си давам сметка;: че е тъкмо обратното.
На мен ми е оказана чест, а старата дама винаги ще си бъде великолепна.
- Към къщи ли? - пита приятелят на Одри, когато се връщам в таксито.
- Да, ако обичаш.
Сядам отпред и той се опитва да завърже разговор. Явно му се иска да поговори за нея, макар че аз бих предпочел да не го прави.
- Значи, с Одри сте приятели от години, така ли? - пита той.
Гледам таблото.
- От много години - казвам.
- Обичаш ли я?
Прямотата на въпроса ме сварва неподготвен, още повече че, едва сме започнали разговора. Преценил е, предполагам, че пътят; ще е кратък, и иска да извлече максимума, което е разбираемо.
- Е? - пита той.
- Какво?
- Не се прави на ударен, Кенеди. Обичаш ли я, или не?
- А ти как мислиш?
Той потърква брадичката си и не казва нищо.
- Въпросът не е аз дали я обичам - казвам. - Ти искаш да знаеш; тя дали те обича. Горкият човек е сащисан и не знае как да реагира.
- Така ли е? - питам аз.
- Ами...
Виждам, че съвсем се е объркал, и решавам, че заслужава все пак някакъв отговор.
- Тя не иска да те обича - казвам му. - Не иска да обича НИКОГО. Животът й никак не е бил лесен. Тя мрази единствените хора, КОИТО някога е обичала.
Спомням си тийнейджърските ни години. Тя беше постоянно наранена и се кълнеше, че ще приключи с това. Че няма да го допусне повече.
Той не казва нищо. Гледам го и си мисля, че е хубав. По-хубав от мен. Има кротки очи и силна челюст. Бакенбардите му придават вид на супермодел.
Мълчим през оставащата част на пътя, но когато стигаме, той проговаря:
- Тя те обича, Ед...
Поглеждам го.
- Но иска теб.
Там е проблемът.
- Заповядай.
Подавам му парите, но той отблъсква ръката ми.
- Ще те черпя едно возене.
Аз обаче правя втори опит и този път той ги взема.
- Не ги слагай при другите - предлагам му. - Днес е редно да поработиш за себе си. Няколко мига мълчим, преди да сляза.
- Приятно ми беше да си поговорим - казвам и си стискаме ръцете. - Весела Коледа, Саймън.
Вече е Саймън, а не приятелят на Одри, нали така?
Прибирам се и заспивам на дивана, както съм в черния костюм и морскосинята риза. Весела Коледа, Ед.