Какво да правя сега?
Всички други задачи бяха сравнително леки, защото не познавах хората (като изключим майка ми, но и тогава, докато седях в италианския ресторант, нямах представа, че чакам нея). Просто чаках удобен случай. Но Ричи, Марв и Одри познавам достатъчно добре, за да се мотая и да слухтя около къщите им. Това е последното, което бих направил.
Въпреки това размишлявам около минута и в крайна сметка решавам да седна под един стар дъб и да чакам.
Стоя така около час и ако трябва да съм честен, не се случва кой знае какво. Виждам, че родителите на Ричи са се прибрали от почивка (забелязвам майка му да мие чиниите).
Става късно и скоро остава да свети само кухнята. Лампите във всички къщи са угасени и свети само уличното осветление.
В къщата на семейство Санчес една самотна фигура се приближава до кухненската
маса и сяда.
Не е много трудно да позная Ричи.
Замислям се дали да не вляза, но още преди да съм станал, някакви хора приближават към мен.
Не след дълго над мен застават двама мъже.
Мъже, които ядат пай.
Единият ме поглежда отвисоко и ме заговаря. Гледа ме с някакво презрително безразличие, което ми е смътно познато.
- Казаха ни, че можем да те намерим тук, Ед.
Той клати глава и хвърля пая си, явно купен от близката бензиностанция.
- Ама си рядък досадник, знаеш ли?
Гледам го, онемял от изумление.
- Така ли е, Ед? - пита другият и колкото и нелепо да звучи, без маските са почти неузнаваеми.
- Дарил? - казвам.
- Да.
- Кийт?
- Същият.
Дарил сяда до мен и ми подава пая си.
- В името на доброто старо време - обяснява той.
- Ясно - отвръщам, все още зашеметен. - Благодаря.
Връхлитат ме спомените за последното им посещение. За кръв, думи и изцапан под. Не мога да не попитам.
- Нали няма да ме...
Но ми е трудно да го изрека.
- Какво? - пита Кийт, който се е настанил от другата ми страна.
- Да те превъзпитаваме?
- Ами... Да.
В знак на благоразположение Дарил отваря найлоновия плик с пая и ми го подава.
- Не, Ед, няма. Днес няма да има посегателства. В никакъв случай!
И се засмива някак носталгично. Едва ли не имам чувството, че сме стари бойни другари или нещо от този род.
- Е, освен ако не се правиш на интересен...
Той се настанява по-удобно на земята. Има бледа кожа, нашарена от белези, но въпреки това е хубав. Затова пък лицето на Кийт е изпъстрено с дупки от акне, носът му е като човка, а брадата му е крива.
Поглеждам го и казвам:
- да знаеш, приятел, с маската те харесвам повече.
Дарил се изсмива кратко. Не бих казал, че Кийт се чувства поласкан, но скоро се успокоява и помежду ни се възцарява разбирателство. Сигурно защото сме преминали заедно през изпитания, макар и от различни страни на барикадата.
Известно време мълчим и ядем пай.
- Няма ли сос? - питам.
- Казах ти! - заявява Кийт.
- Какво? - не разбира Дарил.
- Казах му, че трябва да ти вземем и сос, Ед, но на тая скръндза му се досвидя.
Дарил отмята глава, преди да отговори.
- Виж какво, сосът е опасен. - Той насочва пръст към ризата ми. - Виждаш ли с
какво е облечен Ед? Хайде, кажи. Какъв ЦВЯТ е?
- Знам какъв цвят е. Дарил! Не е нужно пак да се държиш с мен като с малоумен.
- Пак? Кога, по дяволите, съм се държал с теб като с малоумен?
Двамата почти си крещят, докато аз седя помежду им и отхапвам от изстиналия пай.
- В момента се държиш така - негодува Кийт и се опитва да въвлече и мен в спора. -Ти какво мислиш, Ед? Как ти се струва? Държи ли се с мен като с малоумен?
И ме пронизва с поглед. Решавам да отговоря на въпроса на Дарил.
- Аз съм с бяла риза - казвам.
- Точно така - подхвърля Дарил.
- Какво значи "точно така”?
- Това, Кийт, че за Ед е твърде опасно дори да си помисли да яде пай със сос! - В момента тонът му определено е назидателен. - Ще потече, ще му покапе по хубавата бяла риза и нещастникът ще трябва да я пере. А в момента това не е нужно, нали така?
- Нищо няма да му стане, ако я изпере! Ще я натика в пералнята заедно със смрадливото си куче - има да се върти поне два часа!
- Няма нужда да намесваш Портиер - протестирам аз. - Нищо не ти е направил.
- Така е - съгласява се Дарил. - Това не беше честно, Кийт.
Кийт тутакси се успокоява.
- Прав си. - Дори се извинява. - Извинявай, Ед.
Вече ми е ясно, че този път са им наредили да се държат възможно най-добре с мен. Сигурно затова спорят още по-ожесточено помежду си.
Те продължават пререканията си още известно време, накрая се извиняват един на друг и тримата си говорим кротко в нощта, която тихо ни обгръща.