Представям си живо сцената. Тостер с трохи около него. Криво-ляво почистена печка. Бели шкафове, започнали да овехтяват.
Надупчени червени столове от изкуствена кожа. Покрит с евтин балатум под. И Ричи.
Опитвам се да си представя лицето му, докато седи там и слуша. Спомням си Бъдни вечер и думите му. Тази вечер нещо не ми се прибира вкъщи. Виждам очите му, които търсят и същевременно отбягват погледа ми, и разбирам, че всичко друго е за предпочитане пред това да седи сам в тази кухня.
Трудно е да си представиш Ричи наранен, може би заради навика му да се прави на безгрижен. Но на Бъдни вечер зърнах проблясък на болка, виждам го и сега.
Представям си ръцете му.
Те са отпуснати на кухненската маса, сплетени, неспокойни. Посърнали и разочаровани. Нямат какво да правят.
Светлината го облива, дави го.
Той седи така близо час и радиото като че малко по малко заглъхва. Когато поглеждам през прозореца, виждам, че е заспал с глава на масата. Радиото е до него. Тръгвам си, просто не мога иначе. Знам, че трябва да вляза, но тази нощ като че не е моментът.
Поемам към дома и не се обръщам.
Следващите две вечери играем карти. Веднъж у Марв, после у дома. Портиер влиза и сяда под масата. Галя го с крак и се вглеждам в Ричи. Предната нощ пак стоях пред тях. Същата работа. Той се събуди, влезе в кухнята и пусна радиото.
Татуировката на Джими Хендрикс се пули в мен, докато Ричи ме сразява с дама пика.
- Хиляди благодарности! - казвам.
- Извинявай, Ед.
Съществуването му се свежда до тези късни самотни нощи, събуждането в десет и половина, кръчмата към дванайсет и пункта от залагания към един. Плюс получаването на помощи за безработни и играта на карти от време на време. Това е всичко.
Тази вечер пада голям смях, защото Одри ни разказва как нейна приятелка си търсила работа в града. В агенцията, чрез която кандидатствала, било прието да подаряват на клиентите си малки будилници, ако ги назначат. Когато я одобрили, тя още същия ден отишла да благодари на хората, които я наели, и забравила там часовника. Тръгнала си и го оставила на рецепцията в главния офис.
Часовникът си стоял там, както си е в кутията, и тиктакал.
- И никой не смеел да го пипне. Мислели, че е бомба - обяснява Одри и хвърля поредната карта. - Обадили се на шефа на фирмата и той само дето не напълнил гащите от страх - сигурно е кръшкал с някоя от секретарките и се уплашил, че жена му го е изловила. - Тя прави пауза, за да задържи интереса ни. - Както и да е, евакуирали цялата сграда, извикали отряда за борба с тероризма, полицията и така нататък. Когато специалистите пристигнали и тръгнали да отварят кутията, часовникът взел да звъни. -Одри клати глава. - Та така, изхвърлили я още преди да е започнала работа...
Наблюдавам Ричи.
Искам да го хвана натясно.
Да го накарам да се почувства неловко, да го измъкна оттук и да го завлека в кухнята му в един през нощта. Успея ли някак да го направя, може би ще имам късмета да видя разширена версия на това как се чувства и как изглежда там. Въпросът е да улуча точния момент.
Моментът идва половин час по-късно, когато той предлага следващия път да играем карти ♥ тях.
- Какво ще кажете за осем? - пита.
Всички са съгласни и вече се каним да се разделим, когато подмятам:
- Тъкмо ще ми покажеш каква е тая станция, дето я слушаш. - Насила се заставям да бъда груб и безогледен. - Нощният блок май е много интересен.
Той ме поглежда.
- За какво говориш, Ед?
- За нищо - казвам и спирам дотук, защото съм видял изражението му и знам какво означава. Знам как изглежда и как се чувства Ричи под парализиращата кухненска лампа.
Потапям се в тъмнината на очите му и го откривам някъде дълбоко вътре да се лута из лабиринт от безименни, празни улици. Съвсем сам. Улиците се сменят и се въртят около него, но нито ходът му, нито настроението му се менят.
- Чака ме - казва той, когато заставам до него в лабиринта.
- Кое, Ричи? - питам.
Отначало той просто продължава да върви. Едва когато поглеждам надолу към краката ни, виждам, че всъщност не отиваме никъде. Светът е този, който се движи -улиците, въздухът и тъмните петна на небето вътре.
С Ричи стоим неподвижно.
Представям си го да казва:
- Там е. Някъде там. - Сега вече стъпките му имат посока. - Иска да отида при него. Да го взема.
Всичко застива.
Виждам го ясно в очите на Ричи.
- Какво те чака, Ричи? - казвам отвътре.
Но знам.
Знам и без да го питам.
Надявам се само да го намери.
Когато всички се разотиват, изпивам още едно кафе с Портиер. След около половин час ни стряска чукане по вратата. Ричи, мисля си.