Може би затова си позволявам да мисля за предишните.
Боя се за Марв и за Одри. Боя се за самия себе си.
Не можеш да ги изоставиш, напомням си, а минутите се изнизват.
Страх ме е.
Не съм стигнал дотук, за да предам хората, които познавам най-дълго и на които държа най-много. Връщам се към всички тях поред, от "Едгар Стрийт" до Ричи.
Страх ме е.
Посланията ми дават кураж.
- Очертава ли се някаква работа на хоризонта? - питам Ричи, когато в неделя вечер се събираме у дома.
- Още не - клати глава той.
- Ти? - възкликва Марв. - Работа?
И избухва в истеричен смях.
- Какво лошо има? - сопва му се Одри.
Ричи не казва нищо, но всички виждаме, че е засегнат. Дори и Марв, който се опитва да сподави смеха си. Той се прокашля И казва:
- Извинявай, Рич.
Ричи бързо прикрива обидата си и си придава обичайния безгрижен вид.
- Няма проблем.
Тайничко дори се радвам, че Марв е успял да го жегне. Ако не друго, сега поне ще се опитва да му затвори устата и ще иска да му види физиономията, когато си намери работа. Да затвориш устата на Марв, определено си е удоволствие.
- Аз раздавам - казва Одри.
Когато приключваме с картите, часът е почти единайсет. Ричи си заминава, а отвън на верандата Марв предлага на Одри да я закара до тях. Тя отказва по разбираеми причини.
- Защо не? - настоява Марв.
- По-бързо ще стигна пеша, Марв - опитва се да го убеди Одри.
- Пък и комарите навън са по-малко, отколкото там. - И посочва към древното возило.
- Много благодаря! - нацупва се Марв.
- Не помниш ли какво стана миналия път, когато тръгна да ме караш? Преди няколко седмици?
Марв си дава вид, че не се сеща. Тя обаче му припомня.
- Накрая бутахме чак до вас.
В този миг й хрумва идея.
- Трябва да си вземеш колело и да го сложиш на задната седалка.
- Защо?
Става интересно. Почти забавно.
- Стига, Марв - казва тя. - Отговори си сам по пътя. Особено ако закъсаш.
Тя махва с ръка за довиждане и тръгва към улицата.
- Довиждане, Одри - прошепвам след нея.
Марв се качва в колата си. Моля се да се случи неизбежното и то се случва.
Моторът изхърква седем-осем пъти. Прекосявам моравата, отварям предната врата и се качвам.
Марв ме поглежда озадачен.
- Какво правиш, Ед?
Тихо изричам:
- Искам да ми помогнеш, Марв.
Той отново се опитва да запали. Никакъв шанс.
- Как? - пита и пробва отново. - да не си решил да правиш ! ремонт?
- Не, Марв.
- Или да очистя Портиер вместо теб?
- да очистиш ли?
- Ами така де. Да му светя маслото.
- Ти за Ал Капоне ли се мислиш?
Марв е във възторг от собствената си шега и продължава да ръчка с ключа, което ме вбесява.
- Марв - казвам, - спри най-сетне с тоя ключ и се опитай да бъдеш сериозен поне две минути. Ще ми направиш ли тази услуга?
Той се кани да опита отново, но аз се пресягам и изтръгвам ключа от стартера.
- Марв! - прошепвам, но шепотът ми прозвучава като крясък. - Трябва ми помощта ти. Трябват ми пари.
Времето забавя хода си и чувам дишането ни. В мълчание минава около минута.
Това е краят на досегашните ни повърхностни отношения. Наистина имам чувството, че нещо е умряло.
Само споменаването на думата "пари" е достатъчно да събуди интереса на Марв. Той свива вежди и ме гледа известно време, но не изглежда никак въодушевен.
Накрая казва:
- Колко, Ед?
И аз избухвам.
Отварям вратата на колата и изскачам.
И пак я затръшвам с все сила.
Облягам се на прозореца и насочвам пръст към приятелчето зад волана.
- Точно каквото очаквах! Ти си най-стиснатото копеле на света, Марв! - заявявам безмилостно. - Не мога да повярвам!
Мълчание.
Тиха улица и мълчание.
Обръщам се и се облягам на вратата. Марв слиза и заобикаля. Застава пред мен.
-Ед!
- Съжалявам.
Дотук добре, мисля си.
- Нищо подобно - казва той.
- Просто си помислих...
Марв ме прекъсва:
- Ед, аз нямам...
Думите му заглъхват.
- Помислих си, че би могъл.
- Нямам пари, Ед.
Това вече е пълен потрес.
- Как така, Марв? - правя крачка напред и се вглеждам в него.
- Къде са?
- Похарчих ги.
Гласът му е някъде другаде. Отсъстващ. Сякаш идва отдалеч.
- За какво, Марв?
Започвам да се ядосвам.
- За нищо определено. - Гласът му започва да се връща. - Вложих ги във фонд и не мога да тегля поне няколко години. Заради лихвите. - Това го казва много сериозно и замислено. - Не мога да тегля.