- Изобщо?
- Изобщо.
- Дори животът ти да зависи от това?
- Предполагам.
Започвам отново да крещя. Викът ми като че разголва улицата.
- Марв, и защо го направи, по дяволите?
В този миг Марв се пречупва.
Бързо заобикаля колата, качва се и сяда зад волана. Вкопчва се в него и тихо плаче. Ръцете му сякаш се стичат по волана. Сълзите извират от очите му, задържат се там и неохотно пълзят към гърлото му.
Отивам при него.
- Марв! - Изчаквам. - Марв, какво става?
Той обръща глава към мен и покрусените му очи търсят моите.
- Качвай се - казва. - Ще ти покажа нещо.
Фордът пали още от четвъртия опит и Марв ме прекарва през целия град. Сълзите се стичат по бузите му, но вече не толкова неохотно. Лъкатушат надолу като пияни.
Спираме пред малка дъсчена съборетина и Марв слиза. Слизам ; след него.
- Помниш ли? - пита той.
Помня.
- Сюзан Бойд - казвам.
Думите му с мъка си пробиват път. Лицето му е разтворено в мрака, но още мога да различа чертите му.
- Когато семейството й напусна града - казва той, - си имаше причина...
- Господи - опитвам се да кажа, но думите засядат на гърлото ми.
Марв заговаря за последен път.
Размърдва се и светлината на уличната лампа го пронизва. Думите плисват като капки кръв.
- Детето трябва да е на две и половина.
Връщаме се в колата и дълго седим, без да си кажем дума. Марв започва да трепери неудържимо. Лицето му е почерняло от работата на открито, но сега е бял като платно.
Вече си обяснявам всичко.
Виждам го, сякаш е написано на челото му.
Жигосано.
Черно на бяло.
Да, сега си обяснявам всичко.
Жалката кола.
Манията да къта пари и отвратителното скъперничество.
Дори склонността му да спори, ако си послужим с езика на "Брулени хълмове". Марв страда, съвсем сам, и всичко това е опит да заглуши вината си.
- Искам да дам на това дете нещо, разбираш ли? Когато порасне.
- Имаш ли представа дали е момче, или момиче?
- Не.
Той вади от портфейла си пожълтял лист от бележник.
Когато го разгъва, виждам адрес, очевидно повторен няколко пъти отгоре, та да не се заличи.
"Кабрамата Роуд" 77, Обърн.
- Една от приятелките й ми го даде - казва безизразно Марв. - Когато семейството й просто изчезна, обиколих всичките й приятелки и ги молих да ми кажат къде е отишла. Каква жалка картинка бях. Дори плаках на стълбите на Сара Бишоп! - Думите излизат като ехо от устните му, които остават неподвижни, почти застинали. - Тя беше моето момиче, човече! Моята малка Сюзан! - От устата му се изтръгва саркастичен смях. - Баща й беше голям цербер, но тя успяваше да се измъкне няколко пъти в седмицата, час преди да съмне, и отивахме в оня царевичак. - Сега почти се усмихва. - Носехме си одеяло и го правехме на него... Тя беше невероятна, Ед.
Той ме поглежда право в очите. Щом е решил да го каже на някого, поне да е както трябва.
- Обичах вкуса й. - В усмивката му улавям отчаяние. - Понякога си играехме с огъня и оставахме, докато изгрее слънцето..,
- Звучи красиво, Марв.
Изричам тези думи към предното стъкло. Не мога да повярвам, че разговаряме по този начин - обикновено се караме, за да демонстрираме приятелството си.
- Оранжевото небе - продължава Марв - и мократа трева... Помня топлината й. Вътрешната й топлина, топлината на кожата й...
Представям си го, но той млъква насред думата и трескаво си поема дъх.
- Докато един ден намерих къщата празна. Отидох на полето, но там бяхме само аз и царевицата.
Момичето е забременяло.
Нещо обичайно по нашите места, но семейство Бойд явно не е могло да го приеме.
И са се махнали от града.
Оттогава не се е чуло нищо за тях и никой не е усетил липсата им. Хората идват и си заминават оттук. Ако са успели да припечелят нещо, отиват на по-хубаво място. Ако не са, тръгват да си търсят късмета в друга такава дупка.
- Предполагам, че баща й се е срамувал - казва Марв след малко, - че шестнайсетгодишната му дъщеря е надула корема, и то от такъв като мен. Сигурно е бил прав да я дебне...
Не знам какво да кажа.
- Те се махнаха от града. Без да кажат дума. - Усещам погледа му върху себе си. - А аз от три години се тормозя.
Няма да се тормозиш повече, мисля си, но не мога да съм сигурен.
По-скоро е смътна надежда, а може би отчаяние.
Той се е поуспокоил, но седи вдървено на мястото си. Така минава час. Чакам. Накрая питам:
- Ходи ли на този адрес?
Той застива още повече.
- Не. Опитах се, но не мога.