И ми разказва.
- Около седмица след като бях при Сара Бишоп, тя дойде в работата ми. Даде ми бележката и каза: "Обещах да не казвам на никого, особено на теб, но мисля, че не е правилно.” И още: "Внимавай, Марв, бащата на Сузи се е заканил, че ще те убие, ако се доближиш до нея." И си замина. - Лицето му отново става празно. - Помня, че валеше проливен дъжд.
- Сара - казвам. - Онази високата, мургава хубавелка?
- Същата - потвърждава Марв. - После ходих до града на няколко пъти. Веднъж дори с десет бона в джоба - да помогна, ако мога. Това е всичко, което искам, Ед.
- Вярвам ти.
- Знам - тържествено изрича той. - Благодаря ти.
- Значи не си виждал детето?
- Не. Не ми стиска даже да вляза в уличката. Жалък съм. - И започва да повтаря като заклинание, удряйки лекичко по волана: - Жалък, жалък!
Очаквам да избухне, но Марв не намира сили за подобен изблик на чувства. През тези три години, откакто момичето го няма, фасадата му винаги е била безупречна. Но сега се лющи от кожата му и истината за него полепва по волана на мизерната му кола.
- Ето така... - Той целият се тресе - Така изглеждам в три сутринта, Ед. Всяка божа сутрин. Виждам това момиче - бедно като църковна мишка, но толкова хубаво. Понякога отивам на онази нива и падам на колене. Чувам как сърцето ми бие, а не искам. Мразя го това биене, прекалено силно кънти там, на полето. Понякога замира, но после пак се връща.
Чувам го.
Представям си го.
Краката му се огъват. Коленете му заорават в калта.
Той стои там, с изкаляни колене и замиращо сърце, което глухо пада до него и бие ли, бие...
То отказва да умре, отказва да изстине и винаги намира обратния път до гърдите му. Но някоя нощ неизбежно ще угасне.
- Петдесет бона - казва Марв. - На петдесет спирам. Най-напред бяха десет, после двайсет, но не можех да спра.
- Да изкупваш вината си.
- Точно така.
Той на няколко пъти се опитва да запали и най-сетне потегляме.
- Но не са парите, които ще ми решат проблема. - Той спира насред улицата. Спирачките изскърцват. Лицето му пламти. - Искам да докосна това дете...
- Трябва.
- Начините да го направя са много.
- Но всъщност е само един - казвам.
Марв кима.
Когато спира пред нас, навън вече е захладняло.
- Ей, Марв! - казвам, преди да сляза, и той ме поглежда стреснато. - Ще дойда с теб. Марв затваря очи.
Понечва да каже нещо, но не може. По-добре да си остане неизречено.
8.♥ Очи в очи ♥
Утре е денят.
Влизам, отивам в хола и сядам на дивана напълно изтощен. След около пет минути се обажда Марв. Не казва "здрасти".
- Утре ще отидем.
- Около шест, става ли?
- Аз ще те взема.
- Не - казвам. - Аз ще те закарам с таксито.
- Става. Ако ме спукат от бой, ще ни трябва кола, дето да пали от раз.
Излизаме от нас в шест, а в Обърн стигаме към седем. Има задръствания.
- Дано проклетото хлапе да е още будно - говоря си на глас.
Марв не казва нищо.
Спираме на "Кабрамата Роуд" 17 и няма как да не ми направи впечатление, че сега семейство Бойд живее в точно такава етернитова дупка, в каквато живееше и преди. Стоим от другата страна на улицата, като истински пратеници.
Марв поглежда часовника.
- В 7:05 ще вляза.
7:05 минава и заминава.
- Добре де, в седем и десет.
- Спокойно, Марв.
В 7:46 Марв излиза от колата и застава до нея.
- Късмет - казвам му.
От мястото си чувам как блъска сърцето му. Не знам как не смазва вътрешностите му.
Той не помръдва. Три минути.
Пресича пътя.
Два опита да прекоси двора.
Първия път като че се сепва.
Успява от втория път.
Четиринайсет опита да почука на вратата. Когато най-сетне чувам как кокалчетата му удрят по дървото, звукът е тъп, като че са натъртени. Вратата се отваря и Марв стои пред нея в новите си джинси, хубавата риза и ботушите. Говорят нещо, но не чувам Думите, разбира се. Споменът за блъскащото му сърце и хлопането по вратата ме е сграбчил за гърлото.
Той влиза вътре и сега чувам моето сърце. Това може да се окаже най-дългото чакане в живота ми, мисля си. Но греша.
След трийсетина секунди Марв излиза. По-точно изхвърча от вратата и се стоварва на двора. Хенри Бойд, бащата на Сюзан, му хвърля пердах, който Марв дълго ще помни. Тънка струйка кръв се стича от лицето му на тревата.
Излизам от таксито.
За да разберете за какво става дума, ще ви кажа, че Хенри Бойд не е едър, но е мощен.
Нисък, но набит.
И има воля. Джобна версия на моя човек от "Едгар Стрийт". Освен това е трезвен, а аз нямам пистолет.