Пресичам улицата. Марв се е проснал на двора като настъпена жаба. Нокаутиран е. С думи. Застрелян.
От насочения пръст на Бойд.
- А сега се разкарай оттук!
Дребният, но як като бик мъж се е надвесил над Марв и потрива ръце.
- Господине... - чувам умолителния глас на Марв. Движат се само устните му.
Нищо друго. Сякаш говори на небето.
- Имам почти петдесет хиляди...
Но Хенри Бойд не проявява интерес. Надвесва се над него.
Някъде плаче хлапе. Съседите вече са наизлезли, да не изпуснат зрелището. Хенри се обръща към тях и им казва да си приберат дебелите турски задници по къщите. Това са негови думи, не МОИ.
- А ти! - Той отново заковава Марв с гласа си. - да не си посмял повече да стъпиш тук, чу ли?
Отивам и клякам до Марв. Горната му устна е огромна И кървава. Не може да се каже, че е на себе си.
- Ти пък кой си, по дяволите?
Мамка му, мисля си нервно. Май на мен говори. Отговарям бързо. Почтително.
- Само си прибирам приятеля от моравата ви.
- Добре правиш.
Сега виждам Сюзан. На вратата е и държи за ръка някакво дете. Момиченце. Имаш момиченце!, иска ми се да изкрещя на Марв, но благоразумно замълчавам.
Кимвам на Сюзан.
- Сузи, прибирай се!
И тя ми кимва.
- Веднага!
Детето пак се разплаква.
Тя се прибира, а аз помагам на Марв да се изправи. На ризата му е покапала кръв.
Очите на Хенри Бойд са замрежени от сълзи на гняв.
- Това копеле посрами семейството ми.
- Дъщеря ви също.
Не мога да повярвам, че това го изричам аз.
- Омитайте се по-живо, момче, да не си изпатиш и ти!
Чудесно.
Питам Марв дали може да се изправи. Той се надига, а аз се приближавам до Хенри Бойд. Не вярвам да му се случва често. Нисък е, но колкото повече го приближаваш, толкова по-мощен ти се вижда. В този момент той е слисан.
Поглеждам го с уважение.
- Хубаво хлапе - казвам. Гласът ми не трепери. Това ме изненадва и ми дава смелост да продължа. - Нали, господине?
Той се колебае. Виждам, че се бори със себе си. Иска му се да ме удуши, но усеща странната убеденост в думите ми. В крайна сметка ми отговаря. Бакенбардите му помръдват леко, преди да проговори.
- Че е хубаво, хубаво е.
Посочвам към Марв. Мъча се да стоя изправен, макар да не е лесно. Ръцете на Бойд увисват. Те са къси и мускулести.
- Може и да ви е посрамил и знам, че затова се преместихте. - Отново поглеждам окървавения Марв. - Но това, което той направи току-що - да се изправи пред вас - е уважение. Това е най-почтеното и достойно нещо, което може да направи човек. - Марв потреперва и си поема дъх, примесен с кръв. Отново впервам очи в Бойд. - Вие на негово
място щяхте ли да се осмелите? Щяхте ли да се изправите пред такъв като вас?
Гласът на мъжа е тих.
- Моля те! - простенва той. Залива ме вълна на жалост към него. Личи си, че е страдал. - Вървете си.
Не помръдвам.
Оставам още няколко мига взрян в него.
- Помисли за това, казвам му.
В колата се усещам, че съм сам.
Сам съм, защото един млад мъж с разкървавена уста е направил още няколко крачки напред, към къщата. Момичето, с което се срещаше в полето и което любеше до зори, е на верандата.
Двамата не откъсват очи един от друг.
9.♥ Люлката ♥
Минава седмица.
Онази вечер, докато се прибирахме с таксито от "Кабрамата Роуд" в Обърн, Марв седеше на седалката до мен и усгната му кървеше. Раната се беше отворила и кръвта изцапа седалката. Естествено нахоках го.
Той само каза:
- Благодаря, Ед.
Мисля, че му беше приятно да се отнасям с него както преди, макар че никога вече няма да бъдем такива приятели, каквито бяхме. Сега в паметта ни винаги ще го има това.
Една сутрин, когато излизам с колата от гаража на "Свободни таксита", виждам Мардж да подтичва към мен и да ми маха да спра. Спирам и свалям стъклото. Тя изрича запъхтяно:
- Радвам се, че те хванах - обадиха се за една работа снощи, Ед. Звучеше като да е лично. - Днес за пръв път забелязвам, че Мардж има много бръчки, но по някакъв начин това я прави още по-дружелюбна. - Не исках да го казвам по уредбата...
- Къде? - питам.
- Беше жена, момиче, и пита специално за теб. Днес в дванайсет.
Усещам го. Знам го.
- "Кабрамата Роуд" ли? - питам я. - Обърн?
Мардж кимва. Благодаря й.
- Нямай грижа, душко - отговаря тя.
Първата ми мисъл е да се обадя на Марв и да му кажа. Не го правя. Клиентът на първо място. В края на краищата съм професионалист все пак.