Влизам в кухнята.
- Има ли някой? - викам.
Но в кухнята ми няма никой.
В цялата къща сме само Портиер, Жокерът и аз. Едва се сдържам да не надникна под леглото, макар да знам, че това не е в стила на случващото се. Могат да пият от кафето ми, да ползват тоалетната ми, да се къпят в банята ми и други неща от този род. В къщата ми няма никой и нищо. Навсякъде цари тишина. Портиер се прозява и се облизва и това е всичко.
Минават часове, докато дойде време да ида на работа.
- Накъде? ’
- "Мартин Плейс”, ако обичате.
С всеки следващ курс изпадам във все по-голямо вцепенение и за пръв път не говоря с никого през целия ден. Не обсъждам времето. Не коментирам кой е спечелил през уикенда, не приказвам за състоянието на пътищата или подобни празни глупости, които запълват тишината в таксиметровата кола.
Това е първия ден.
Втория е същото.
На третия ден нещо се случва.
На път за вкъщи едва не катастрофирам на едно кръгово кръстовище. Някакво комби пред мен иска да мине, но вместо да се концентрирам върху него, поглеждам надясно. То спира рязко, спирачките изсвирват и едва успявам да спра на една боя разстояние от задната му броня.
На седалката до мен лежи Жокерът.
Той полита напред.
Пада на пода.
И се смее.
J. Седмиците
Случвало ли ви се е дори едно протягане на краката да ви идва в повече? Ето така се чувствам тези дни и седмици, докато работя и чакам Жокерът да се разкрие.
Какво ще се случи в моята съборетина на "Шипинг Стрийт" 26?
Кой ще дойде?
На 7 февруари на вратата ми се чука и аз понечвам да хукна, но спирам насред пътя. Това ли е?
Влиза Одри.
- Напоследък зачезна някъде, Ед - казва тя. - Марв се е опитвал да ти се обади, но не те е намерил.
- Работех.
- И?
- Чаках.
Тя сяда на дивана и пита:
- Какво?
Бавно ставам, отивам до шкафчето в спалнята и изваждам четирите карти. Връщам се и й ги показвам една по една.
- Кари - казвам. - Отметнато.
Пускам картата и гледам как плавно се рее към пода.
- Спатии, отметнати. - Отново картата полита към килима. - Пики и купи - също отметнати.
- И сега какво? - Одри вече е забелязала колко съм блед и измъчен.
Вадя Жокера от джоба си.
- Ето това - казвам. И я моля. Почти със сълзи на очи. - Одри, кажи ми, моля те, че си била ти! Кажи, че ти си ми ги пращала! Кажи ми, че си искала да помагам на хората и...
- И какво, Ед?
Затварям очи.
- И аз самият да стана по-добър, да бъда нещо повече.
Думите падат на пода при картите и Одри се усмихва. Усмихва се, а аз я чакам да си признае.
- Кажи ми - настоявам. - Кажи, че...
Тя се предава.
Казва ми истината.
Думите се отронват почти несъзнателно от устните й.
- Не, Ед - бавно изрича Одри. - Не съм аз.
Тя поклаща глава и ме поглежда.
- Съжалявам, Ед. Наистина съжалявам. Иска ми се да беше така; но...
Думите й увисват във въздуха.
J.Краят не е край
Най-сетне.
Още някой тропа по вратата ми и знам, че е онзи, когото чакай Късно е и ръката е груба. Обувам се, преди да отида да отворя. Дишай дълбоко, Ед.
Така и правя.
- Стой тук - казвам на Портиер, който ме посреща в коридора, но той идва с мен до вратата.
Отварям. Отвън стои мъж в костюм.
- Ед Кенеди?
Плешив, с дълги мустаци.
- да - казвам.
Той пристъпва към вратата.
- Имам нещо за вас. Може ли да вляза?
Достатъчно приветлив е и решавам, че щом иска да влезе, трябва да го пусна. Отстъпвам крачка назад. Човекът е висок, на средна възраст, а гласът му е учтив и внушава доверие.
- Кафе? - питам, но той отказва.
- Не, благодаря.
Чак тогава виждам куфарчето в ръката му. Той сяда и го отваря. Вътре има увит сандвич, ябълка и плик.
- Сандвич? - предлага ми.
- Не, благодаря.
- И правилно. Жена ми прави ужасни сандвичи - днес не можах да го изям.
Той бързо си връща деловия вид и ми подава плика.
- Благодаря - казвам разтреперан.
- Ще го отворите ли?
- Кой ви изпраща?
Пронизвам го с поглед и явно за момент го хващам неподготвен.
- Отворете го.
- Кой ви праща?
Но вече не мога да се сдържам. Бъркам в плика и познатият почерк ме приветства. Скъпи Ед, краят е близо.
Мисля, че е най-добре да тръгваш за гробището.
- Гробището ли? - питам аз и се сещам, че утре се навършва точно една година от смъртта на баща ми.