Помня го.
- А сега на "Харисън Авеню" 13.
С неуспелия банков обирджия обикаляме всички адреси един по един. Отиваме при Мила и Софи, при отеца и Анджи Карузо, при братята Роуз.
- Помниш ли? - пита ме той всеки път.
В таксито си припомням всяко от тези места, всяко послание.
- да - казвам му. - Помня.
- Добре. Сега на "Глори Роуд".
- "Клоун Стрийт" и къщата на майка ти.
- "Бел Стрийт".
- Последните три ги знаеш.
Караме из улиците на града, докато слънцето се издига в небето Отиваме до Ричи, на площадката с неподдържаната трева, до къща та на Одри. Всички тези места ми навяват спомени. Понякога ми ги иска да спра и да остана. Завинаги.
С Ричи в реката.
С Марв на люлките.
Да танцувам с Одри в тихия пожар на изгрева.
- А сега накъде? - питам го, когато стигаме пред нас.
- Слизай - казва ми той и вече не мога да се сдържам.
- Ти беше, нали? Обра банката, защото знаеше, че...
- Млъкни, Ед!
Стоим до таксито на утринното слънце. Той вади нещо от джоба на якето си. Малко плоско огледалце.
- Помниш ли какво ти казах на процеса, Ед?
- Помня.
Не знам защо, но усещам как започва да ми пари на очите.
- Кажи ми.
- Каза всеки път, като погледна в огледалото, да си спомням, че гледам мъртвец.
- Точно така.
Пишман крадецът прави крачка и застава пред мен. На устните му играе лека усмивка, когато вдига огледалцето към лицето ми. Вглеждам се в себе си.
- Сега мъртвец ли виждаш? - пита той.
Отново в мен нахлуват образите на всички тези места и хора. Прегръщам момиченцето на верандата, представям се за Джими пред една великолепна старица. Гледам как едно момиче бяга с най-прекрасните окървавени стъпала на света.
Смея се на вълнението, изписано на лицето на един вярващ човек. Виждам сладоледените устни на Анджи Карузо и усещам предаността на братята Роуз. Гледам как мракът над едно семейство се озарява от силата и славата, позволявам на майка ми да излее истината, любовта и разочарованието на живота си, седя в киното на един самотен мъж.
Гледам в огледалото и виждам как стоя с моя приятел в реката, как Марвин Харис люлее дъщеря си на люлката високо в небето, как танцувам с любовта и с Одри цели три минути...
- Е? - пита той отново. - Още ли виждаш мъртвец?
- Не - отговарям този път.
- Значи си е струвало.
Той е отишъл в затвора заради тези хора.
Отишъл е в затвора заради мен.
И сега си тръгва с няколко последни думи.
- Довиждане, Ед. Най-добре се прибирай.
И изчезва.
Също като Дарил и Кийт, вече никога няма да го видя.
J. Папката
Възможно най-спокойно влизам вкъщи. Входната врата зее.
На дивана седи млад мъж и тихо и доволно гали Портиер.
- Кой си...
- Здрасти, Ед - казва той. - Радвам се да се запознаем най-сетне.
- Ти ли...
Той кима.
- Ти пращаше...
Той кима отново.
Изправя се и казва:
- Дойдох в града преди година, Ед.
Има доста къса кестенява коса, малко по-нисък е от средния ръст и е облечен в риза, черни джинси и сини маратонки. С всяка следваща минута все повече прилича на момче, а не на мъж, макар че гласът му не е момчешки.
- Да, преди година, и видях как погребваха баща ти. Видях теб, игрите ти на карти, кучето ти, майка ти. Връщах се отново и отново и те наблюдавах така, както ти наблюдаваше всички тези хора... Той се извръща за миг, почти засрамен. - Аз убих баща ти, Ед. Аз организирах нескопосния банков обир по времето, когато ти беше там. Аз накарах онзи мъж да насилва жена си. Казах на Дарил и Кийт да ти сторят всичко това, а също и онзи приятел да те заведе при камъните... - Той свежда поглед, после отново вдига глава. - Аз ти причиних всичко това. Направих те калпав таксиметров шофьор и те накарах да извършиш всички онези неща, па които си мислеше, че не си способен.
Стоим и се гледаме. Чакам още думи.
- И защо? - Той млъква за момент, но не е свършил. Защото ти си олицетворение на посредствеността, Ед. И ако някой като теб може да се изправи и да стори онова, което стори ти за всички тези хора, значи всеки го може. Може би всеки е способен да надскочи себе си. - Напрегнат е, усещам вълнението му. Това е отговорът на всичко. - Дори и аз...
Той сяда на дивана.
Спомням си усещането, че градът е като нарисуван около мен, а чувствата са измислени. Дали всичко това наистина се случва?
Да, случва се. Младият мъж прокарва пръсти през косата си.
Изправя се и поглежда дивана. На една от възглавниците лежи бледожълта папка.