Наблегна особено на думичката «моля». Отдръпна се леко, но забележимо като минах покрай нея.
— Не се безпокой, сладур. — казах аз с ъгълчето на устните си. — Няма да ти накача въшки. Това е само маскировка.
И с тия думи блъснах вратата и влязох.
Тя беше по-хубава отколкото на снимката. Беше умопомрачителна. Езикът бледнееше и немееше при вида й. Шарлот Манинг седеше зад бюрото си със скръстени ръце сякаш се вслушваше в нещо. Красива беше бледа и бедна дума. Тя беше това което би се получило на платното ако всички големи майстори на четката се съберяха и всеки от тях дадеше най-доброто от себе си за да създадат вълнуващ шедьовър.
Косата й беше почти бяла както си я представях. Падаше на такива меки къдри че ви обземаше желание да заровите глава в тях. Всяка от чертите й беше моделирана ювелирно. Гладкото и високо чело с небесносини очи под него обрамчени от естественокестеняви вежди и дълги и влажни ресници.
Роклята й изобщо не беше от разголващия тип, а черна и делова с дълги ръкави, но това което тя правеше неуспешен опит да скрие беше всепобеждаващата красота. Гърдите й напираха да изскочат по същия начин както и при банския костюм. Можех само да си представям как изглеждаше останалото закрито от бюрото.
Всичко това си го отбелязах в съзнанието за трите секунди които ми бяха необходими да прекося стаята. Съмнявам се дали прочете някаква промяна в изражението на лицето ми, но ако можеше да ми прочете мислите сигурно щеше да ме даде под съд.
— Добро утро, мистър Хамър. Моля, седнете.
Гласът й се лееше като ручей. Чудех се какво ли щеше да се получи ако вложеше и малко страст в него. Обзалагах че ще е нещо голямо. Не беше трудно да разбере човек защо имаше такъв голям успех като психиатър. Пред мен стоеше жена с която всеки би споделил тревогите си.
Седнах на стола до нея и тя се извъртя до посрещне очите ми с твърд и прям поглед.
— Доколкото разбирам сте тук по линия на полицията?
— Не съвсем. Аз съм частен детектив.
— О.
Тя произнесе това с глас който не съдържаше обичайното любопитство или презрението с който ме посрещаха навсякъде. Вместо това съдържаше необходима доза уважение сякаш бях споделил с нея нещо много важно и доверително.
— Да не се отнася за смъртта на мистър Уилямс? — запита тя.
— Аха. Беше ми много близък приятел. Провеждам си свое собствено разследване.
В първия момент ме изгледа удивено и после изведнъж възкликна:
— О, да. Спомням си. Четох клетвата ви във вестниците. Трябва да ви призная че се опитах да анализирам подбудата ви. Тия неща винаги са ме интересували.
— И до какво заключение стигнахте?
Шарлот наистина ме изненада.
— Страхувам се че ви оправдавам, макар че няколко от бившите ми преподаватели биха ме разпънали на кръст ако изкажех това твърдение публично.
Разбирах какво искаше да каже. Съществуваше научна школа, която приемаше че всеки който убие е жертва на временна загуба на разсъдък, без значение каква е причината за убийството.
— С какво мога да ви помогна? — продължи тя.
— Като ми отговорите на няколко въпроса. Първо, по кое време отидохте на партито снощи?
— Приблизително около единайсет. Задържах се при един пациент.
— А в колко си тръгнахте?
— Около един. Тръгнахме си заедно.
— Оттам къде отидохте?
— Колата ми беше долу. Естер и Мери Белеми пътуваха с мен. Отидохме до пилешкия бар и хапнахме по сандвич. Тръгнахме си оттам в два без петнайсет. Спомням си точно часа, защото бяхме последните останали в заведението и вече се канеха да затварят в два. Оставих близначките в хотела им и оттам направо се прибрах в апартамента си. Стигнах в два и четвърт. Също си спомням точно времето, защото трябваше да нагласям будилника за сутринта.
— Някой видя ли ви като се прибирахте?
Шарлот прихна с къс и лукав смях.
— Да, господин областният прокурор. Моята прислужница. Тя дори ме зави в леглото както обикновено. Щеше да ме чуе като излизам, защото единствената врата на апартамента ми има закачен звънец който звъни при всяко отваряне, а Кати спи много леко.
Не можах да сдържа усмивката си като чух това.
— Пат Чеймбърс беше ли вече тук?
— Да, сутринта, но доста по-рано.
Тя се изсмя отново. Потръпнах като я слушах. Полът й крещеше от всяка фибра на тялото й.
— Нещо повече — продължи тя. — Той дойде, видя и заподозря. Сигурно вече проверява показанията ми.
— Не позволява нищо да се изплъзне от погледа му. — развеселих се аз. — Спомена ли ме въобще?
— Изобщо. Много последователен мъж. Символ на ефикасността. Харесва ми.