Изкарах я от гаража и потеглих по една еднопосочна улица за да избягна светофарите до апартамента на Шарлот. Не можех да забравя погледа й с който ме гледаше последния път когато се видяхме. Страхотно парче.
Пространството на улицата пред жилището й беше пълно с коли така че подминах малко и се вмъкнах между един черен седан и един двуместен закрит луксозен автомобил. Крачех към блока с надеждата че тая вечер нямаше покана за вечеря или някой досадник за компания. Молех се да имам късмет. Темата на разговора ни пък щеше да бъде другото нещо което ме вълнуваше.
Някъде смътно в съзнанието ми проблясваше представата ми че като психиатър трябва да е била по-наблюдателна от останалите. Това беше важна част от професията й.
Натиснах бутона на стълбите. Секунда по-късно зумерът бръмна и вратата се отвори. Тъмнокожата прислужница вече ме чакаше на вратата и ме поздрави, но тоя път си беше сложила шапката и сакото.
— Заповядайте, миста Хама — каза тя. — Мис Шарлот вечи ви очаква.
На това място вече веждите ми се повдигнаха. Захвърлих шапката върху масата до вратата и влязох. Прислужницата извика към спалнята:
— Той тука, мис Шарлот.
И онзи студен глас отвърна:
— Благодаря ти. Вече можеш да тръгваш на кино.
Кимнах на тъмнокожото момиче на излизане и седнах на дивана.
— Здравей.
Подскочих и улових топлата ръка.
— Здравей и ти — усмихнах се аз. — Какъв беше тоя номер с очакването ми?
— Сигурно съм суеверна, предполагам. Така ми се искаше да се обадиш тази вечер, че го повярвах и се приготвих. Харесва ли ти роклята ми?
Тя се завъртя пред мен и погледна през рамо към лицето ми да види какъв беше ефектът. Психиатърът беше изчезнал. Останала беше само Шарлот Манинг, жената, с удивително младежки и жизнен вид. Роклята й представляваше плътно прилепнало по тялото й синьо копринено жарсе, което стоеше като мокро върху нея, скриващо всичко, като в същото време не оставяше никакви тайни места. Косата й нависваше тежка и сламеноруса над шията й, ситните и плътни къдрици излъчваха искрици. Даже и в очите й играеха купидони.
Тя закрачи предизвикателно напред-назад по стаята. Под роклята й се открояваше неземното й тяло, доста по-различно от онова което си бях представял първия път. Беше още по-стройна, с кръшна талия, но с широки рамене. Гърдите й бяха две палави същества под ефирната тъкан, макар че не можех да съзра даже и следи от презрамки на сутиен. Божествените й крака стъпваха върху високи токчета, обвити в тънък найлон, което я правеше почти толкова висока колкото и аз. Вълшебни крака. Изглеждаха толкова силни, прекрасно оформени…
— Е, харесва ли ти? — накара ме да се опомня тя с въпрос.
— Чудесна е. И ти го знаеш. — Ухилих й се. — Напомняш ми за нещо.
— Какво?
— Как да измъчиш един мъж.
— О, моля те, не ставай лош. Въздействам ли ти по тоя начин? Искам да кажа, измъчвам ли те?
— Не, не съвсем. Но ако хванеш някой мъж не видял жена пет години, приковеш го за стената и започнеш да се разхождаш пред него по начина който направи преди малко…какво друго би могло да се нарече освен изтезание? Разбираш ли какво имам предвид?
Смехът й беше нисък и гърлен. Тя отметна леко глава назад и на мен ми се прииска да я сграбча и обсипя с целувки тая прекрасна шия. Шарлот ме хвана за ръката и ме поведе към кухнята. Масата беше сложена за двама. Върху нея имаше сервирано печено пиле и не по-малка купчина пържени картофи.
— Това е само за теб. Сега сядай и яж. Аз си изядох порцията преди час, докато те чаках.
Бях направо като зашеметен. Тя или имаше пълен списък на любимите ми неща или можеше да чете мисли. Печеното пиле беше любимият ми специалитет.
Запитах я докато си издърпвах стол и сядах:
— Шарлот, ако това е преднамерено все ми се мярка в ума че може да е отровено. Но дори и да е така, пак ще го изям.
Тя си слагаше престилка с червено по ръбовете. След като я завърза, сипа кафето.
— Преднамерено е — изрече тя с небрежен глас.
— Да чуем — изрекох аз с пълна уста.
— Когато ме посети първия път видях мъж когото харесах за пръв път от много дълго време насам. — Тя седна и продължи. — Пациентите ми наброяват стотици, и изненадващо повечето от тях са мъже. Но те са толкова дребни човечета. Те или нямат характер или пък са го изгубили. Мозъците им са сковани в рамки, мислите замръзнали. Много от тях са депресирани или обзети от натрапчиви идеи, и ме засипват със жалостивите си истории; е, след като си се нагледала на толкова много мъже, в които нищо мъжко не е останало, и след като кръгът ти от приятели е пълен пак само с такива, ти зажадняваш за онзи, истинския.