А и в случай че решеше да прояви някаква активност аз щях да съм далеч преди него.
Тоя път паркирах таратайката си половин квартал преди номер 501. Оказа се стар жилищен блок от кафеникав строителен камък на три етажа. Наблюдавах го известно време иззад един ъгъл на улицата, но никой не влезе или излезе. На най-горния етаж светеше само една стая без признаци на живот в нея. Изглежда бях подранил. Блокът беше заобиколен от двете страни със здания в същия умрял нюанс и също така порутени; човек сякаш се намираше на улиците на призрачен град.
Това не беше от ония обичайни квартали с червените фенери. Мястото имаше прекалено почтен вид за това което са вършеше зад стените му. Спокоен и улегнал квартал, обхождан няколко пъти нощно време от приятел-полицай, няколко процъфтяващи бизнес-кантори на приземния етаж. Деца нямаше — улицата беше твърде скучна за тях. Отсъствуваха също и обичайните пияници пикаещи по входовете. Дръпнах за последно цигарата и смачках угарката под тока си, след което тръгнах през улицата.
Натиснах бутона три пъти дълго и един път кратко. Някъде много навътре едва се дочу звънеца, след което вратата се отвори. Не беше презрялата блондинка както си я бях представял. Тази жена наистина беше около петдесетте, но приликите свършваха дотук. Роклята й беше подчертано консервативна и с изискана кройка. Беше си навила косата на кок, а лицето й едва издаваше дискретните следи от грим. Изглеждаше съвсем като майката на някой приятел.
— Пит Стърлинг — представих се аз.
— О, да, защо не влизате?
Тя затвори зад мен вратата докато я изчаках, и после забърза напред към една всекидневна съседна на хола. Влязох вътре. Промяната беше зашеметяваща. За разлика от убития екстериор, стаята направо внушаваше палави мисли. Мебелите бяха хем модерни, хем удобни. Стените бяха покрити с панели в светъл махагон който хармонираше на реставрираната камина и на грациозната вита стълба която се гънеше елегантно в другия край на стаята. Разбрах защо не проникваше никаква светлина през прозорците. Бяха напълно затъмнени с тежки кадифени завеси.
— Мога ли да взема шапката ви?
Придърпах я леко с ръка до веждите си. На горния етаж свиреше радио, но това бяха единствените звуци. Жената се върна след малко и седна, като ми посочи мястото пред нея.
— Хубаво местенце сте си избрали — забелязах аз.
— Да, тук сме си добре.
Зачаках да започне да ми задава въпроси, но тя очевидно не бързаше.
— Казахте ми по телефона че сте срещнали един от нашите агенти и той ви е насочил към нас. Кой беше той?
— Един дребен и жалък нещастник. Но не беше особено учтив, та се наложи да го понапляскам малко.
Тя ми се усмихна малко стегнато.
— Да, спомням си, мистър Хамър. Наложи му се да вземе седмица отпуск по здравословни причини.
Ако си мислеше че ще подскоча от изненада, жестоко се лъжеше.
— Как разбрахте че съм аз?
— Не се правете на толкова скромен. Достатъчно пъти са ви изкарвали на първа страница, та да не ви познават хората. А сега ми кажете защо сте тук?
— Познай — казах аз.
Тя се усмихна отново.
— Предполагам че и на вас може да ви дойде мерака. Окей, мистър…е-е…Стърлинг, бихте ли искали да се качите горе?
— Разбира се. Кой е там?
— Асортимент който ще ви хареса. Ще видите сам. Но първо двайсет и пет долара, моля.
Извадих мангизите и й ги подадох.
Тя ме заведе до стълбите. На колоната имаше монтиран бутон и тя го натисна. Горе изписука мелодичен звънец и се отвори врата на стая от която стълбите се обляха в светлина. На прага застана тъмнокосо момиче загънато в прозрачен халат.
— Качвайте се — изрече тя.
Качих се като вземах стъпалата по две наведнъж. Не беше особено красива, но гримът я правеше привлекателна. В тялото наистина си я биваше. Влязох вътре. Още една всекидневна, но тая беше изпълнена с народ. Мадам наистина не беше излъгала преди малко за богатия асортимент. Момичетата седяха, пушейки или четейки; блондинки, брюнетки, и две червенокоси. Нито една от тях не беше отрупана кой знае колко с дрехи.
Неща като тия бяха предназначени за ускоряване на сърдечната дейност, само че аз не реагирах по предназначението им. Помислих си за Велда и Джак. Тук някъде се намираше нещо което беше от голяма важност за мен, а аз дори не знаех как да го изтръгна. Ейлийн Викърс беше едно от нещата които ми трябваха, но аз никога не я бях виждал. Работният й псевдоним — Мери Райт. Изглеждаше логично да не използува собственото си име за работата тук, за да избегне облагането с данъци.