Пет минути по-късно се появи още една кола и двойка педали се измъкнаха от нея. Мъжът, ако го приемехме условно за такъв, беше навлякъл палто от камилска вълна, мършавата му шия се стърчеше високо над огнено-червена вратовръзка. Беше прясно накъдрен. Компаньонът му беше жена. Единственото по което можехте да стигнете до това заключение, беше полата. Всичко останало беше абсолютно мъжко по нея. Крачеше страшно наперено и той ситнеше до нея по паважа като я държеше под ръка. Красота.
Тя натисна звънеца и го избута пред себе си. Чудесни хора. На тоя свят ги имаше всякакви. Беше много лошо че се криеха, когато половете им крещяха открито и с пълен глас. Можеха да имат в най-добрия случай само част от това от което се нуждаеха.
Цял час седях и наблюдавах напречния разрез на човечеството, чиито представители пристигаха от всякъде. Можех да натрупам милиони, ако се бях въоръжил с инфрачервена камера. Ейлийн очевидно не беше чела достатъчно вестници за да подрежда посетителите по важност, но аз бях. Само от моя окръг имаше четирима политици. Плюс няколко други които едва ли минаваше седмица без да изскочат по специфичните рубрики на вестниците. Всички без изключение влязоха вътре, до този момент един човек не беше излязъл. Това означаваше че шоуто беше в разгара си. Обикновено им стигаше половин час да разгреят и после да преминат към вече по-съществената част.
Минаха двайсет минути но повече коли не се появиха. Ако Джак се беше надявал да хване някой за врата, то досега не се беше появил никой от финалната вечер с партито или пък някой свързан със случая, когото да познавам. Не можех да го схвана.
И изведнъж ми проблесна. Или поне така си помислих.
Запалих двигателя, отделих се от бордюра, и после направих обратен завой на средата на квартала. Опитах се да хвана зелената вълна, но нямах късмет. Дори и сеченето на съседните коли не ми донесе успех, така че се влях в основния поток и така стигнах до апартамента на Джак.
Този път влязох през входната врата. Счупих печата с дръжката на пистолета, а бравата отворих с един от шперцовете в джоба ми. Преди да направя каквото и да било друго, вдигнах телефона. За мой късмет не го бяха прекъснали. Набрах номера и зачаках. Оттатък се обадиха почти веднага.
— Тук полицията.
— Здравейте, дайте ми капитан Чеймбърс, отдела по убийства. И по-бързо.
След секунда Пат беше на линия.
— Капитан Чеймбърс слуша.
— Пат, тук е Майк Хамър. Аз съм в апартамента на Джак. Слушай, грабвай двама души и незабавно пристигай тук, а ако си взел някакви книги оттук донеси ги и тях. И още нещо. Кажи на дежурния екип да има готовност за работа.
Пат се възбуди неимоверно.
— Какво има, Майк, откри ли нещо?
— Възможно е, но ако се забавиш, може и да го изтърва.
И затворих преди да успее да зададе още въпроси. Включих лампата във всекидневната и измъкнах всички налични книги намерили убежище между бронзовите свещници или натъпкани в кашони. Намерих това което търсих. Три от тях бяха годишници от колежи датирани от последните петнайсет години. Спомних си че съм ги виждал когато бях за последен път в апартамента. Тогава не ми бяха направили впечатление, но сега представляваха изключителна важност.
Докато чаках Пат захванах да ги прелиствам страница по страници. Представляваха студентски публикации, всичките от колежи от Средния запад. Това което търсех, беше снимка на Джон Хансън.
Решението можеше да се окаже съвсем просто. Джак е видял Ейлийн след толкова дълго време и е разбрал какво прави. Един полицай едва ли би срещнал проблеми с откриването на тези неща. Той е знаел какво й се е случило и е познавал бабаита. На листче закрепено към всяка книга имаше адреса и името на антикварна книжарница близо до площад Таймс и хартийките бяха съвсем чисти, което означаваше че книгите са били купени съвсем скоро. Ако Джак беше проследил и открил тоя момък, това означаваше че се беше осъдил на смърт. Може би въпросният имаше процъфтяващ бизнес или семейство, но всичко това лесно можеше да се изгуби, ако станеха известни подвизите му от миналото.
Прелистих ги, веднъж набързо, и втори път много внимателно, но никъде не открих снимка с надпис Хансън. Псувах се тихо когато Пат влезе. Носеше под мишницата си още три книги от същия вид.
— Заповядай, Майк — каза той и ги пльосна на дивана до мен. — А сега казвай.