Обясних по възможно най-пестеливия начин докъде съм стигнал. Гледаше ме напрегнато и ме накара да повторя някои неща, за да ги запомни по-добре.
— Значи ти мислиш че тая Ейлийн Викърс е ключът към цялата история, така ли?
Потвърдих с кимване.
— Възможно е. Разгледай книгите и потърси момъка. Тя ми каза че бил висок и красив, но всички влюбени момичета си мислят че любимите им са първи аполоновци. Между другото, защо ги взе с теб тия книги?
— Защото ги заварих отворени във всекидневната. Четял ги е точно преди да го застрелят. Стори ми се малко чудно че се е ровил в тях и ги взех да проверя дали няма да изскочат някои стари познати.
— Е?
— Е, открих две жени съдени за двубрачие, един юнак който по-късно намаза въжето за убийство, и един мой приятел който държи магазин за промишлени стоки в центъра на града и с когото се виждам всеки ден. Нищо друго.
Двамата седнахме и изчетохме от кора до кора проклетите годишници. Като ги свършихме си ги разменихме и пак ги прочетохме за да се уверим че не сме пропуснали нищо. Не успяхме да открием и следа от Джон Хансън.
— Изглежда безнадеждна работа, Майк — каза Пат и се намръщи на купчината книги.
Пъхна цигара в устата си и я запали.
— Сигурен ли си, че Джак е търсил именно това?
— Защо не, по дяволите? Датите по тях се вписват в схемата. Най-старият е отпреди дванайсет години.
Извадих черния бележник от джоба си и му го подхвърлих.
— Огледай го — казах му аз — и после да не разправяш че съм укривал доказателства.
Пат още го погледна и каза:
— Няма. Бях тук на следващия ден след теб. Намерил си го на дъното под последното чекмедже, нали?
— Да, но как разбра?
— В къщи често губя някои неща по този начин. Помислих си и разбрах че това е единственото място където пропуснах да погледна. Между другото, намерих бележката ти.
Той привърши с бележника и го пъхна във вътрешния си джоб. Вече не ми трябваше.
— Мисля че си прав, Майк. От къде да започваме?
— От антикварната. Джак може да е купил и други книги. По дяволите, трябваше да питам Ейлийн за името на колежа, но не се сетих навреме.
Пат взе указателя и го прелиства докато открие номера на книжарницата. Беше затворено, разбира се, но сварихме собственика още там. Пат му се представи и го помоли да ни изчака. Изгасих лампите и излязохме, след което Пат остави един от хората си да пази на вратата.
Изобщо не си губих времето да се качвам в таратайката си. Скочихме в патрулната кола и надухме със сирената към площад Таймс. Движението спираше навсякъде пред нас да ни пропусне и се добрахме за рекордно кратко време. Шофьорът отби по шеста улица и спря точно пред книжарницата.
Кепенците бяха пуснати, но отвътре се процеждаше светлина. Пат почука и подплашеният дребен собственик отключи с разтреперани ръце и ни пусна вътре. Беше притеснен като квачка с пилци и непрекъснато си подръпваше потника. Пат му показа значката и мина направо на въпроса.
— Преди няколко дни сте имали клиент който е купил няколко годишници от колежи. — Дребосъкът трескаво отричаше всички обвинения с енергично клатене на глава. — Пазите ли си касовите бележки?
— И да, и не. Пазим сумите на продажбите за данъчните власти, но самите книги не ги описваме. Виждате, че това са много стари неща.
— Нищо — каза Пат. — Спомняте ли си кои точно взе той от вас?
Човечецът се поколеба за секунда.
— Н-не. Но може би ще си спомня?
Дребният продавач ни поведе напред към дъното на магазина където се качи по една разклатена стълба до най-горния рафт.
— Няма кой знае какво търсене за тях. Спомням си че имахме всичко на всичко около две дузини. Аха, точно така. Продал съм десет.
Десет. В апартамента на Джак имаше три, и Пат донесе още толкова. Значи се губеха четири.
— Хей, — повиках го аз — можеш ли да си спомниш от кой колеж бяха?
Той повдигна мършавите си рамене.
— Не знам. Те бяха тук горе много отдавна. Дори и не съм ги свалял. Спомням си че тогава бях нещо зает и му ги показах къде са. Той се качи сам и ги свали.
Това не ни даваше нищо. Сграбчих стълбата и я разтърсих. Той ужасено посегна към стената за някаква опора.
— Свали ги долу — наредих му аз. — Само ги подхвърляй, аз ще ги хващам. Хайде, по-бързо, нямаме никакво време за губене.
Заизмъква книгите от рафтовете и ги запуска надолу. Успях да хвана няколко, но повечето се разпиляха по пода. Пат ми помогна да ги пренесем на масата за подвързия, и след малко дребосъкът се присъедини към нас.