— А сега — казах му аз — си изкарай всички квитанции. Те трябва да са били описани когато си ги купувал и искам да ги видя.
— Но това беше толкова отдавна, аз…
— По дяволите, размърдай си задника, преди да съм ти разнесъл лавката. Не ме изкарвай из нерви!
Той се стрелна като подплашен заек.
Пат сложи ръка на рамото ми.
— Спокойно, Майк. Не забравяй че работя в градската полиция, а този човек тук е данъкоплатец.
— И аз съм такъв, Пат. Просто нямаме време за излишни церемонии, това е.
Собственикът се появи само след минута награбил купчина прашни кочани с фактури.
— Тук някъде съм ги описал. Сега ли искате да ги търся?
Виждах че искаше да ни ги натресе, защото в противен случай трябваше да ги прелиства цяла нощ. Пат също го знаеше, но си имаше изход. Обади се в управлението и нареди да му изпратят една дузина свободни полицаи. Десет минути по-късно бяха при нас. Той им обясни какво да търсят и раздаде кочаните.
Момъкът изобщо не го биваше за счетоводител. Почеркът му беше ужасен и почти нечетлив. Как се оправяше с годишните баланси, един господ знаеше, но не това ме вълнуваше. След като преодолях един кочан за половин час геройски усилия го захвърлих ядно и взех друг. Тъкмо бях стигнал до средата на втория, когато един от новопристигналите полицаи се обади и повика Пат.
Посочи му един опис на покупки.
— Това ли търсехте, сър?
На Пат му се разшириха очите.
— Майк, ела тук!
И ето, имахме целия списък на книгите, закупени преди толкова време от един организатор на аукциони, който беше разпродал имуществото на на някой си Роналд Мърфи, разорен колекционер на книги.
— Това е — казах аз.
Отнесохме описа на масата да го сравним с наличните книги докато Пат освобождаваше полицаите. Открих четирите които липсваха. Едната беше от Средния запад, а другите три от колежи на Изток. Сега ни оставаше само да се доберем до копия от тях.
Подадох списъка на Пат.
— Опитай се да ги откриеш. Нямам никаква представа откъде можем да се сдобием с тях.
— А аз имам — каза Пат.
— Откъде? — запитах аз с надежда.
— От обществената библиотека.
— По това време?
Той ми се ухили.
— Ченгетата се ползуват с някои привилегии — каза ми той.
Още веднъж хвана телефона и проведе няколко телефонни разговора. След като свърши повика собственика и му посочи с глава към хаоса който бяхме сътворили на масата му за подвързия.
— Искаш ли да ти помогнем да поразтребиш?
Дребосъкът заклати енергично глава.
— Не, не. Сутринта има достатъчно време. Много се радвам че успях да помогна на полицията. Заповядайте пак, ако желаете.
Градът беше пълен с почтени граждани. Можеше даже и да си изпроси и грамота като почука на вратата на Пат, сякаш това можеше да му помогне с нещо в тоя град.
Обажданията на Пат бяха много ефективни. Вече ни чакаха като стигнахме библиотеката. Един възрастен джентълмен, изключително разтревожен, и двама секретари. Минахме през фоайето и оставихме един полицай на пост пред вратата.
Мястото беше по-зловещо даже и от морга. Високите му сейфове на хранилището никога не бяха докосвани от мъжделивата светлина която се процеждаше от напрашените голи крушки. Стъпките ни отекваха шумно по коридорите и се връщаха обратно при нас в тъпи бумтящи стонове. Статуите оживяваха заплашително при преминаването ни край тях. Изобщо беше злокобно място за разходка в полунощ.
Пат му беше казал какво търсим, така че не губихме никакво време. Възрастният библиотекар изпрати двамата си подчинени някъде в чреслата на зданието и те се върнаха след пет минути с четирите годишника.
Седнахме под светлината на настолна лампа в една читалня и си разделихме книгите по две на човек. Четири книги. Джак ги беше имал а някой му ги беше взел. Крадецът беше оставил шест книги на мястото им, очевидно не са му вършели работа.
Библиотекарят надзърташе любопитно през раменете ни. Прелиствахме страници след страница. Тъкмо се канех да затворя последната страница от раздела за второкурсниците когато ръката ми застина. Бях открил Джон Хансън. Нямах сили да продумам, само гледах втренчено. Сега вече имахме портрета му.
Пат се пресегна и ме потупа по ръката, като ми посочи в неговата книга. И той го беше намерил. Мисля че Пат работеше не по-бавно от мен. И двамата посегнахме към останалите книги и ги прелистихме. Отново го открихме. Захвърлих книгите на масата и сграбчих Пат за ръкава.
— Тръгваме — изрекох само аз.
Той хукна след мен, като спря само за миг в главното фоайе да даде заповед по телефона дежурният отряд да е готов за действие. После се стрелнахме покрай разтревожения пазач и скочихме в полицейската кола. Пат наду сирената докрая и се врязахме в най-гъстото движение. Пред нас видяхме мигащата червена светлина на полицейската камионетка и се лепнахме зад нея. Друга полицейска кола изскочи от една странична улица и се присъедини към нас.