— Ще ми се наложи да я срещна — произнесох аз сънливо. — Между другото, ще ходиш ли тази събота в имението им?
— Разбира се, Мери ме покани. Ще дойда малко по-късно, но няма да пропусна тениса. Все пак ще се задоволя само с това, защото после имам ангажимент. Ти ще дойдеш ли?
— Аха. Ще докарам Мирна. Но първо трябва да й телефонирам, за да я предупредя.
— Чудесно — каза тя.
Това беше последната дума която стигна до ушите ми преди да се унеса в сън по-дълбок и от океана.
Още с пробуждането си и погледнах часовника си. Наближаваше четири следобед. Кати ме чу че се разшавах и влезе в стаята с поднос пълен с пържен бекон, яйца и кафе.
— Зъпувядайти зъкускътъ, миста Хама. Мис Шарлот ми казва да съ грижъ дубре за вас дукату съ върни.
Кати ме дари с едрозъбата си усмивка и се измъкна от стаята след като разтовари съдържанието на подноса върху масата.
Гълтах яйцата цели едно след друго и погълнах три чаши кафе. После телефонирах на Мирна и тя ми каза че няма да има нищо напротив ако я взема в събота в десет сутринта. Затворих телефона и реших да се поровя малко по лавиците с книгите докато чакам Шарлот. Бях чел повечето от художествената литература, така че се прехвърлих на специалната й част. Открих една много сладка книга наречена Хипнозата като средство за лечение на душевни заболявания.
Запрелиствах я. Беше изпълнена със специални термини. Даваше процедурата чрез която пациентът се въвеждаше в състояние на релаксация чрез хипноза, след което му се въздействаше сугестивно. Така впоследствие пациентът продължаваше лечението си вече автоматично посредством залегналото внушение.
Щеше да е чуден начин за сваляне на някое лакомо парче. Представих си как си набелязвам някоя здрава мацка и — по дяволите, получаваше се нещо много мръсно. Пък и освен това не бях още за изхвърляне. Избрах си една друга книга с много картинки. Тя пък беше озаглавена Психология на брака. Братко, беше нещо страхотно. Ако не бяха само тия пусти термини, щях да си я купя. Какво ли им пречеше да пишат такива книги на нормален човешки език?
Шарлот ме завари на последната глава. Измъкна книгата от ръката ми и видя какво четях.
— За нещо по-специално ли мислиш? — запита ме тя.
Ухилих й се глупаво.
— По-добре сега да ги науча, когато съм способен на такива неща. Не знам колко още ще ми държи кръста.
Тя се засмя и ме целуна, след което ми наля скоч със сода. След като го гаврътнах казах на Кати да ми донесе шапката и палтото. Шарлот придоби разочарован вид.
— Толкова рано ли си тръгваш? Мислех, че ще останеш поне за вечеря.
— Тая вечер не мога, миличко. Имам работа за шивача ми и искам да се поизчеткам. Пък и не мисля че ще ти се намери някой бръснач.
Посочих й разръфаната дупчица от куршума на сакото ми. Шарлот побеля като видя колко близко съм бил до смъртта.
— Ранен ли си, Майк?
— Не, по дяволите. Куршумът лизна ребрата ми, но това беше всичко.
Разгърнах ризата за да й покажа, и после се облякох. Точно в този момент телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката.
Тя се намръщи веднъж или два пъти, след което запита:
— Сигурен ли сте? Добре, ще погледна.
След като затвори я запитах за какво става въпрос.
— Пациент. Първоначално е имал подобрение, но после пак е изпаднал в предишното си състояние. Мисля да му предпиша седатив и да го посетя сутринта.
Тя отиде до бюрото си.
— Аз тръгвам. Може да се видим по-късно. Сега имам най-голяма нужда от бръснар.
— Окей, дарлинг.
Тя ме приближи и ме прегърна.
— На ъгъла долу има бръснарница.
— Не само там — отвърнах й аз между целувките.
— Побързай, Майк, ще те чакам.
— Можеш да бъдеш сигурна, миличко.
За мой късмет бръснарницата беше празна. Един клиент тъкмо се надигаше от стола когато влязох. Окачих си палтото на закачалката и седнах на стола.
— Подстригване — казах аз на бръснаря.
След като ме поокастри с ножицата включи машинката и продължи делото си. Петнайсет минути издуха космите от мен и аз излязох от заведението му издокаран като първия градски сваляч. Подкарах таратайката си през центъра към Бродуей.
Чух воя на сирените но разбрах че е Пат едва след като колите профучаха край мен и го видях провесен от прозореца. Беше твърде зает за да ме забележи, и дежурният регулировчик на ъгъла спря движението за да минат. По-надолу по авенюто друга сирена напредваше на север.
Това беше повече от предизвикателство, от същия вид което ме беше извело да следите на Джордж Калецки. А това също беше многообещаващо, макар и да не бях успял да го разпозная отначало. Веднага щом полицаят на ъгъла ни пропусна препуснах подир воя на полицейските сирени и завих наляво по Лексингтън Авеню. Далеч пред мен мярках бялата горна част на колата на Пат. След малко забави и свърна в една странична уличка.