— Сега предполагам че ще ме обвиниш че съм ти откраднала парите — подразни ме Шарлот.
— Идиотка.
Целунах я по сламената коса.
— Какво правиш в това облекло? — посочих й аз престилката.
— Проявявам снимки. Искаш ли да видиш?
И тя ме поведе към тъмната стаичка, където угаси осветлението. Веднага мракът бе прогонен от слабо червено сияние над ваничките. Шарлот пъхна няколко филма в проявителя, и след малко измъкна снимка на мъж седнал на стол с ръце привързани към металните облегалки и напрегнато изражение на лицето. Тя включи осветлението огледа току-що проявената снимка.
— Кой е този?
— Пациент от клиниката. Всъщност това е човекът когото Хал Кайнс беше изписал от милосърдното отделение на градската болница за да изкара курса на лечение в нашата клиника.
— Какво му е? Изглежда изплашен до смърт.
— В състояние на хипноза е. Всъщност цялата работа се състои в това да внушиш на пациента усещане за спокойствие и доверие. В дадения случай човекът беше доказан клептоман. Разбра се чак когато го приеха в градската болница след като го бяха открили полумъртъв от глад на улицата.
Сондирахме психиката му и открихме че в детствата си е бил лишаван от почти всичко и е бил принуден да краде, за да си набавя най-необходимото. Намерих му работа чрез един приятел и му обясних защо е изпаднал в такова състояние. След като разбра заболяването си, успя да се пребори с него. Сега всичко е нормално.
Оставих снимката на рафтчето и огледах стаичката. Беше положила много труд за да я обзаведе с всичко необходимо. Разбрах къде ще мога да припечелвам някой друг долар в повече след като се оженехме.
Шарлот прочете мислите ми.
— След като се оженим — ухили се тя — ще продам всичко това и ще си нося филмите да проявяване долу в лабораторията на ъгъла.
— Дрън-дрън, да не си по-кьопава от ония там?
Тя ме сграбчи и увисна на шията ми. Така силно се впих в устните й че тоя път моите ме заболяха. Беше цяло чудо, че можеше да диша, толкова силно я притисках към себе си.
Стигнахме до вратата хванати ръка за ръка.
— Какво ще кажеш за довечера, Майк? Къде ще ходим?
— Не знам, може би на кино.
— Чудесно.
Аз отворих вратата и посочих към звънеца над нея.
— Защо не звъни вече?
— О, проклятие.
Шарлот се порови под килима с тока на обувката си.
— Кати пак е почиствала тук с прахосмукачката и е избутала щепсела.
Наведох се и го включих в контакта.
— Ще се видим към осем, котенце — казах й аз на излизане.
Тя ме почака да сляза по стълбите и миг преди стълбището да ни скри един от друг ми изпрати въздушна целувка и затвори вратата.
Глава дванадесета
Шивачът ми бе на границата на припадъка като видя дупката от куршума в сакото. Предполагам че се беше уплашил да не загуби такъв доходен клиент като мен. Сърцераздирателно ме помоли да внимавам много и после ми каза че сакото ми ще бъде готово следващата седмица. Прибрах си другия костюм и се върнах в къщи.
Заварих телефона да звъни при влизане. Захвърлих костюма на гърба на един стол и сграбчих слушалката. Беше Пат.
— Току-що получих доклада за куршума с който беше застрелян Бобо Хопър, Майк.
— Давай — възбудих се аз.
— Същият.
— Ясно, Пат. Нещо друго?
— Да, имам и пистолета на Калецки. Куршумът изобщо не съвпада с нарезите му, освен с ония които беше изстрелял по теб. Проследихме оръжието по серийния му номер. Продали са го в южната част на щата. Сменил е двама собственика после и се е озовал в една лавка за оръжие на Трето Авеню където е бил купен от мъж на име Джордж К. Мастърс.
Значи така се е снабдил Джордж с оръжие. Не беше чудно че толкова трудно беше да се проследи пистолета. Калецки се оказа презимето му, а вероятно и фамилното му име. Благодарих на Пат и затворих телефона. За какъв ли дявол му беше притрябвало да използува това име? Явно се опитваше да прикрие евентуалната улика която би представлявало истинското му име при разследване на престъпление извършено от него в недалечното му минало. Но така или иначе, въпросът щеше да си остане открит освен ако Пат не успееше да извлече нещо от доказателствата които открихме в банковия му сейф. Съдът не можеше да осъди един труп.
Хапнах, изкъпах се и тъкмо се обличах когато телефонът иззвъня пак. Този път беше Мирна. Молеше ме да я взема по-рано утре сутринта, ако беше възможно. Нямаше проблеми. По гласа я познах, че още беше като болна и се зарадвах че мога да й помогна с нещо. Можеше разходката из околността да й се отрази добре. Бедното дете имаше нужда от малко развлечение. Притесняваше ме мисълта че можеше пак да прибегне към «помощта» на наркотика, за да забрави смъртта на Джак, макар че беше умно момиче. Имаше и други пътища да забрави човек. Някой ден щеше да срещне друг свестен мъж и Джак щеше да се превърне само в спомен. Така ни беше устроила природата и може би беше за добро.