Выбрать главу

Когато вече не ми остана дъх тя се обади:

— Ще ме целунеш ли още веднъж ако ти обещая да те оставя на мира?

Поех си с облекчение дъх.

— Разбира се, сладур. Но само една целувка.

И протегнах ръцете си за прегръдка, и изпитах сътресение достойно за Омир. Малката палавница беше смъкнала всичките си дрехи в тъмнината.

Целувката й наподобяваше диханието на разтопена лава. Нито можех, нито пък исках да я отблъсна. Беше залепнала като сянка към мен, дереше ми и ме мачкаше. Звуците на тълпата с които аплодираше състезанието на стотина ярда от нас изчезнаха сякаш в небитието и остана само шумът в ушите ми.

Когато се върнахме играта беше вече към края си. Изтрих червилото от устата си и се изтупах от праха. Мери видя сестра си и беше достатъчно деликатна да ме остави за малко сам, така че използувах мигновено шанса да се скрия тълпата в търсене на Шарлот. Заварих я на мястото където я бях оставил, само че й беше доскучало и си беше намерила компания в лицето на едно младоче, с което си пиеха заедно колата. Гледката буквално ме подлуди.

Ама и мен си ме биваше, да и вдигам скандал след това изпълнение преди малко. Повиках я и тя дойде при мен.

— Къде беше?

— Бих се — излъгах аз — защитавах честта си.

— Личи ти. И как завърши двубоя? Или не трябва да питам?

— Ами, справих се, макар че отне време. Ти тук ли беше през цялото време?

— Разбира се. Добрите съпруги си стоят у дома докато мъжете им излизат с други жени — засмя се тя.

Хоралният рев с който завърши срещата по тенис се сля с писъка от къщата. Неистовият крясък смрази кръвта в жилите на всички. Процепи въздуха в нощта още няколко пъти и стихна в гръмко стенание.

Изтървах ръката на Шарлот и хукнах към къщата. Цветнокожият барман стоеше на прага и целият се тресеше. Не можеше да пророни и дума. Успя само да ми посочи нагоре към стълбите и аз запрескачах стъпалата по три наведнъж.

Първата отворена врата въвеждаше в тоалетна с размерите на малка бална зала. Прислужницата беше припаднала на пода, а зад нея лежеше тялото на Мирна с рана от куршум точно в средата на гърдите. Беше притиснала с последни сили ръцете към гърдите си сякаш макар и мъртва се мъчеше да се защити.

Опипах пулса й. Беше мъртва.

ДОлу тълпата се разбягваше кой накъдето им види очите по моравата. Изкрещях на цветнокожия барман да затвори вратите, после грабнах телефона и се свързах с пазача на портите. Наредих му веднага да ги затвори и да не пуска никой навън, затворих телефона и хукнах надолу. Зърнах трима души в работни дрехи които бях взел за градинари и ги попитах какви са.

Единият наистина се оказа градинар, докато другите двама бяха човекът по поддръжката и неговия помощник.

— Има ли някакво оръжие тук?

Те кимнаха.

— Шест ловни пушки и една карабина калибър 30,30 в библиотеката — каза техникът.

— Вземете ги — заповядах им аз. — Горе е извършено убийство и убиецът трябва да е още някъде наблизо. Тръгнете покрай оградата на имението и застрелвайте всеки който се опитва да избяга, ясно ли е?

Градинарят отвори уста да спори с мен, то веднага хукна след другите двама към библиотеката след като му показах значката взе пушките и се изстреля през вратата.

Тълпата се събираше отпред. Пристъпих отвън и вдигнах ръка за тишина. Когато им казах какво се беше случило последваха няколко писъци, нервни реплики, и общо взето на всички им се дръпнаха лайната.

Вдигнах отново ръка.

— Съветвам ви за ваше собствено добро да не се опитвате да си тръгвате. Наоколо има въоръжена охрана която стреля без предупреждение по всички които се опитват да избягат. Ако имате достатъчно ум в главата, намерете си съседите по време на тенисмача и си пригответе алибитата. Само не се опитвайте да си измисляте защото лошо ви се пише. Останете тук пред стълбите където да бъдат на разположение ако се наложи.

Шарлот пристъпи до вратата с побеляло лице и запита:

— Кой беше това, Майк?

— Мирна. Детето няма повече за какво да се тормози. Мъртва е. И през цялото това време убиецът е бил под носа ми.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Майк?

— Да. Намери сестрите Белеми и ги доведи при мен.

След като се отдалечи извиках цветнокожото момче. Той застана пред мен разтреперан като лист.

— Кой влиза в къщата?

— Не видях никой, шефе. Видях само едно момиче да влиза. Не я видях да излиза защото нали е мъртва горе.

— През цялото ли време беше тук?

— Да сър. През цялото време. Гледам дали някой няма да дойде да пийне нещо. И тогава отивам в бара.

— А задната врата?

— Заключена е, шефе. Само оттук може да се влезе в къщата. Никой не е идвал освен момичето. И тя е мъртва.