Выбрать главу

Джон Дъглас, Мики Нокс — Аз съм сериен убиец!

Откровенията на най-големите маниаци

„… И в дън земя да е зарито даже, безчестното накрай ще се покаже!“

Уилям Шекспир „Хамлет“ Първо действие, сцена втора (превод Валери Петров)

Проникни и убий!

Чудовищата изглеждат по същия начин като нормалните хора около тях и точно това им позволява да вършат злодействата си. Ние ги гледаме, но не ги виждаме. Те са чудовища не заради външния си вид, а заради това че все така добре спят след онова, което са направили.

Държа в ръцете си сивите листове на фотокопието на писмото, което един убиец е изпратил на редактора на градски вестник. Писмото съдържа точно описание на мястото на престъплението и на жертвите: разположението на телата, дрехите, причината за смъртта им, споменават се обстоятелства на убийството, които би могъл да знае само престъпникът, например това, че Кенет е повърнал, преди да умре, а Сара този ден не си е оправила леглото.

Убиецът е описал тактиката си: „Да следя и да изчаквам в тъмнината, да изчаквам, да изчаквам… Сексуалните маниаци не променят тактиката си, аз също няма да я променя, ключовите думи в моя случай са: «Проникни и убий»“.

Човекът, написал това, не само поемаше отговорност за убийствата: той сякаш слагаше върху тези злодеяния своя фирмен знак и така ставаше индивидуалност. Каквото и да бе постигнал в живота си този човек (а аз мисля, че не е постигнал почти нищо), неговото престъпление е онова, с което той най-много се гордее, онова, за което сега той най-често мисли. И когато мисли за това, неговото съществуване престава да бъде безполезно, а ролята му — жалка, той отново изживява момента на абсолютна власт над другите, власт над нечии живот и смърт.

Препрочетох първите страници на писмото — описанията бяха ужасяващи с тяхната точност и подробности: как успяваше да запази в паметта си всички тези детайли?

Разбира се, че не можеше, просто той, също като мен, е гледал снимките от местопрестъплението. Аз имах полицейските снимки, а той е имал свои. Но защо? Ясно е, че не за да изумява полицията и вестниците с точното познаване на всички детайли на деянието си (макар че може да си е правил и такива планове), а най-вече за да може отново и отново да извиква в паметта си онова, което беше направил онази сутрин в дома на семейство Патерсън. Разбира се, той ще продължи да убива: прекалено много се наслаждава на насилието и убийството, за да спре. И когато спомените за първия му лов избледнеят, той ще удари отново…

Полицейските снимки от дома на деветдесет и седем годишната Франсис Фарел са дори по-страшни от снимките на семейство Патерсън. Убиецът я е съблякъл, вързал е ръцете ѝ зад гърба, сложил е главата ѝ в найлонов плик и го е затегнал на гърлото ѝ. Когато махнали плика, лицето на Франсис било черно-червено от цианозата и многобройните кръвоизливи, около устата и носа ѝ имало засъхнало кърваво повърнато. И отново — никакви следи от борба или сексуално насилие.

Следващата била двадесет и три годишната Лори Галахър. Убиецът влязъл през прозореца ѝ, вързал я и я удушил. След като убил Лори, изпратил поредното писмо, този път в телевизията.

„И какво, ченгетата не виждат ли, че тези смърти са свързани помежду си? — пишел той. — Да, тактиката е различна, но почеркът е същият“.

Той нарекъл жаждата си да убива „нощен кошмар“, но веднага допълнил, че „това не му пречи да спи добре“.

„След онова, което правя с тях, аз се връщам вкъщи и живея като всеки друг нормален човек. И така, докато жаждата отново не се събуди в мен“.

Игра без правила

Когато в пресата започнаха да пишат за страшните убийства, няколко психолози и психиатри изказаха мнения за личността на убиеца на страниците на вестниците и по телевизията, така че аз не бях първият, който анализира поведението на този хищник. Но моят анализ е принципно различен. Лекарите и психолозите изказват предположения какво би могло да направи този човек такъв, какъвто е, докато аз реконструирам неговия истински облик: как се държи, къде и с кого живее, как можем да го разпознаем и намерим, и какво трябва да направим, за да го хванем по-бързо.

Мъчех се да си представя и се опитвах да изживея целия ужас и болка, които беше преживяла единадесетгодишната Мелиса Патерсън. Той насочил пистолета си към нея и я накарал да се съблече. Вързал ръцете ѝ, стегнал с въже талията и краката ѝ. Дали вече е бил убил родителите ѝ? Мисля, че ги е убил, нали е трябвало да премахне онези, които са представлявали най-голяма заплаха за неговата безопасност. Дали тя е знаела, че мама и татко вече няма да могат да ѝ се притекат на помощ? Вероятно е знаела: сигурно е чула техните викове и молби за пощада. Досещала ли се е, че тези викове още повече са възбудили мъчителя? Усещам вътрешен студ, когато се опитвам да си представя, как той все по-здраво е затягал примката на шията на детето. Той знаел, че последното нещо, което това момиченце ще види в живота си, ще е лицето на неговия мъчител и убиец и сигурно тази мисъл го е опивала.