Дончо Цончев
Аз съм тук
Пъдпъдъкът живееше в една овесена нива близо до края на селото. Всички го чуваха сутрин да се обажда: „Аз съм тук! Аз съм тук! Аз съм тук!“ Чуваха го и късно следобед. Но никой не можеше да го види. Стеблата на овеса бяха високи и кичестите им метли отгоре закриваха всичко. А долу по самата земя не беше чак толкова неудобно да се живее. Стига да си толкова малък, колкото пъдпъдъка, и ти можеш да тичаш спокойно. Все едно както се тича в гора.
Когато чуваха неизменното „Аз съм тук“ на пъдпъдъка по-близо, децата понякога тръгваха да го издебнат. Разбира се, те не искаха да го убият със своите прашки, а само да го разгледат добре. Но щом го наближаха, и песента му замлъкваше. След някое време се чуваше отново — далече встрани или пък зад гърба им.
И тъй като никога не успяваха да го зърнат, те го нарекоха по песента му: „Аз Съм Тук“. Някои намираха името за чудесно. Други повеждаха спорове. Много е малък, казваха, та да си има чак три имена. Но нали е все тук, настояваха, виж как това фамилно име му отива. Пък и нали всички ние, малки и големи, също тъй имаме по три имена. Значи той е Аз, смееха се, баща му Съм и дядо му Тук — така ли?
Все едно, името на пъдпъдъка си остана Аз Съм Тук и вече всички си служеха с него. И даже умееха да го отличават, когато дойде време от овеса да се обадят и други. Те бяха с по-тънки гласчета — малките Азсъмтукчета — никак не беше трудно да се познае.
И тъй, бащата се разхождаше из овеса, да ги наглежда. Двамата с майка им ги учеха да се крият. Да търсят храната си и да летят. И всичко в овеса вървеше чудесно до онзи хубав ден в края на лятото, който започна с кучешки лай и гърмежи.
Този ден Аз Съм Тук си осъмна без друго не много спокоен. Огледа се и видя, че три или четири от шестнадесетте Азсъмтукчета са излетели още по тъмно. Останалите тръгнаха да си търсят зърна и буболечки. Майка им се обади напред.
Чу се гърмеж и тя млъкна. Чу се и лай — откъм селото и откъм гората. Останал сам, Аз Съм Тук се ослуша. Неприятна история — щом чуеш гърмежи. Той помнеше всичко това от години. Застана нащрек, като се безпокоеше за другите.
Изведнъж из овеса прошумоля и едно куче като че изплува пред него от земята. Беше на две крачки и половина от пъдпъдъка — замръзна и опъна опашка. Жълтата му глава беше ужасна, а още по-ужасни — още по-жълтите очи.
Аз Съм Тук гледаше кучето, кучето гледаше него.
Изведнъж пилето се завъртя и се затича между стеблата на овеса. За едрото куче това беше по-трудно и то го изгуби от очи. Като направи един голям полукръг с бързите си крака, Аз Съм Тук се озова зад гърба му. Видя силуета му сред овеса, чу страшното хрипкаво дишане и продължи бързо в обратна посока.
Опасността след минута бе минала. Но ето че отново се гръмна — сега два пъти и много по-близо. Веднага след втория изстрел Аз Съм Тук чу как едно телце тупна наблизо в овеса. Той познаваше и този звук от години — разбра, че едно от децата му вече го няма. Свит в туфа тревица, той чу шумолене. Кучето с едри скокове мина край него. Нещо повече — след малко Аз Съм Тук видя младия пъдпъдък в устата на кучето. Видя и как то го носи към ловеца и как ловецът го закачи за висулката на колана си. Там бяха увиснали на своите неочаквано дълги шии и други пъдпъдъци това беше съдбата им.
Целият ден мина в гърмежи. Привечер Аз Съм Тук и неговото семейство започна да се търси чрез песента си. По мръкнало всички се събраха на тяхното място в овеса. Оказа се, че са останали наполовина.
Следващата неделя премина по същия начин — загубиха се още трима.
Тъй от неделя на неделя в гърмежите и около скоковете на страшните кучета семейството на Азсъмтуците намаляваше, докато в началото на есента останаха всичко петима. Това бяха Аз Съм Тук, неговата вярна другарка и трима от синовете.
Те се събраха на онова място, където пристигаха и другите пъдпъдъци — беше дошло времето да отлитат. Топлите страни през моретата ги очакваха.
Ятото се вдигна и полетя.
След няколко села, край една голяма река, то срещна друго ято от пъдпъдъци. Двете ята се обединиха. Аз Съм Тук беше един от водачите.
След още два дена се присъедини ново ято, а на другата сутрин, ето че се показа и морето.
Станали няколкостотин, пъдпъдъците се разположиха край брега. Трябваше да починат — чакаше ги прелитане над морето.
Малко преди да поемат, една пушка гръмна изведнъж и сачмите изсвириха над главите им. Създаде се суматоха. Едни се разбягаха из тревата, други излетяха. Веднага се гръмна повторно, гръмна се и още веднъж. Аз Съм Тук, който отговаряше за реда в ятото, не се вдигна от земята. Не искаше да всява смут в другите и смяташе, че ще е по-добре, ако се изпокрият в тревата. При следващия гърмеж един от синовете му подскочи и падна. Порита малко във въздуха и остана по гръб. От човката му потече кръв.