Аз Съм Тук се затича към храста наблизо, чу гръм, свирене на сачми над главата и една болка го парна в крилцето. Все пак той успя да се мушне в тревата, сви се на топка и не мръдна.
Гърмежите продължиха, но постепенно се отдалечаваха. Когато наближи вечерта, Аз Съм Тук внимателно се подаде от сигурното скривалище. Изпя сигнала и се ослуша. Обадиха се и други.
Постепенно разреденото ято се събра, да изкара още една нощ преди полета над морето.
А тази нощ бе мъчителна за Аз Съм Тук. Крилцето го болеше и не виждаше никого от своите.
На сутринта Аз Съм Тук дълго и упорито ги викаше с песента си. И само минути преди започването на полета вярната му другарка и двете последни момчета дотичаха.
Това го изпълни с радост и сила. Той раздвижи крилца, размаха ги и се вдигна. Другите го последваха.
Въпреки болката Аз Съм Тук летеше добре. Морето под него ставаше все по-синьо, брегът все повече се отдалечаваше.
Пъдпъдъчето ято летя така няколко часа. Аз Съм Тук започна да усеща остра болка в крилцето. Огледа се — брегът беше останал далеч. Наблизо нямаше никакъв остров. Започна да изостава и напред излязоха други водачи.
Летеше ятото над морето. Болката в крилцето на Аз Съм Тук растеше и той изоставаше. Въпреки всичките му мъжествени усилия, ето че скоро се озова на опашката. Краят ли беше това? Тъй ли ще свърши славният пъдпъдък, роден в българската овесена нива? Там, където бе подал човката си от яйцето, окото му се зарадва на чудния свят около него и първите звуци, които гласчето му произнесе, бяха: „Аз съм тук!“
Ето го ятото от неговите приятели и роднини — все по-напред. Ето го и него — все по-назад. Морето отдолу. Едно цопване и край на топлата зима в Египет. Сбогом на родната овесена нива, на вярната му другарка, на милите Азсъмтукчета и песента им.
Геройски летеше Аз Съм Тук — сам и с растящата болка в крилцето. Губеше сили, но не и надежда. Не мислеше за смъртта и не вярваше в нея.
Окото му се извърна надолу, да види водата. Тя беше безкрайна и синьо-зелена. Изведнъж някаква точка излезе от нея и помръдна. После втора и трета.
Бяха патици.
Аз Съм Тук се насочи към тях без никакво колебание и след минутка кацна на най-едрата на гърба. Беше му причерняло, сърцето му щеше да изхвръкне.
Патицата погледна към него и нищо не каза. Продължи да си плува с товара.
„Ще се живее, ще се живее“ — мислеше пъдпъдъкът и дишаше бързо. Ще си почине така малко и после отново.
Той стоя върху гърба на патицата около десетина минути и силите му се връщаха. Но ето че другите патици започнаха да се гмуркат. Гмурна се и неговата хазайка. Разбира се, с едно помръдване преди това тя го бе предупредила — иначе щеше да го удави. Той литна отново.
Ятото, естествено, не се виждаше никакво. Аз Съм Тук знаеше пътя и можеше да продължи сам.
Летеше Аз Съм Тук и се оглеждаше. Болката отново го зачовърка. Сега още по-бързо изгубваше сили.
Беше се отчаял, когато група щъркели го застигнаха отляво. Той се издигна веднага над тях, избра един от челото и като пикира, се настани на гърба му.
Щъркелът дори не го погледна. Продължи си спокоен летежа.
— Край! — каза си Аз Съм Тук с дълга въздишка. — Сега вече няма как да не стигна. — Стискаше се за щъркела здраво, като внимаваше да не го нарани с нокти.
Така минаха още два часа и нещо. Работите вървяха чудесно. И изведнъж — от своята пухена и бяла летяща седалка — Аз Съм Тук забеляза напред кораб. Когато се изравниха с него, той видя своето ято, накацало върху кораба за почивка. Зарадва се много и скочи от щъркела. Завъртя се във въздуха и тъкмо се готвеше да кацне при своите, когато видя страшната измама.
Моряците бяха опънали една рибарска мрежа и половината от пъдпъдъчето ято беше попаднало в нея. Другата половина панически излетя. Аз Съм Тук се присъедини към нея.
Набрал сили върху гърба на големия щъркел, уплашен от коварната мрежа, Аз Съм Тук успя да се задържи в остатъка от ятото. Когато болката отново се обади в крилцето, в далечината напред се очерта остров.
Пъдпъдъците се насочиха право към острова и след малко бяха накацали край скалите.
Слънцето бавно потъна в морето и мракът ги свари така. Те щяха тук да нощуват и утре отново на път. Аз Съм Тук беше уморен крайно и спа много добре. Първата му работа, като си отвори очите още преди изгрев, беше да изпее сигнала. За негова неизказана радост вярната Азсъмтучка веднага се обади. Тя се затича към него и го погали със своята човка. „О, близо, близо е африканският бряг!“ — шепнеше милото перушинено нещо и двамата бяха щастливи.