Мина зимата. Без да крои и без да шие, гората изведнъж се облече в нова зелена премяна. Между къщите на селцето избухнаха цветовете на джанки — големи и кръгли бели облаци. Овесът се беше подал от земята и бързаше да расте, та да направи метлите със семената.
Един ден, когато децата се гонеха по поляната, откъм овеса се чу:
— Аз съм тук! Аз съм тук! Аз съм тук!
Те спряха изведнъж по местата си и се ослушаха. После затичаха — както обикновено — да търсят своя приятел. И както обикновено — не успяха да го намерят в тревата. Той ги обикаляше и се обаждаше зад гърба им.
Въобще всички неща продължиха нормално и като тъй — настъпиха времената за кучета и пушки. В неделното утро, което се възвестяваше не от изгрева, а от гърмежи, един ловец се отправи в овеса.
Той спря, ослушва се дълго и чака. Преминали през толкова врагове и опасности, пъдъпъдъците бяха останали малко. Тяхната песен съвсем не се чуваше, както в онези години. Ловецът цели два часа стоя сред овеса да чака. Най-сетне се чу вляво от него:
— Аз съм тук! Аз съм тук! Аз съм тук!
Ловецът стисна своята пушка и се затича нататък.
Аз Съм Тук чу стъпките му и млъкна.
Човекът дълго обикаля из овеса, но от Аз Съм Тук нямаше и следа. Когато взе да ругае и да се заканва, че даже само един пъдпъдък да е останал в овеса, той ще го убие като едно нищо, от гъсталака между гората и прекрасната овесена нива се чу:
— Ти си луд! Ти си луд! Ти си луд!