Тя каза „Имах чудесна среща за тази вечер и я развалих.“
Аз протестирах „Каза, че си имала не съвсем уговорен дребен ангажимент.“
Това беше грешка. Знаех в мига, в който го произнесох.
Тя изпищя „Не съвсем уговорен дребен ангажимент!“ Това беше казала. Но истината да е на твоя страна само влошава нещата при спор с жена. Не знаех ли? „Наричаш мъжа, който ми е обещал имение на Земята…“
Тя продължи все така за това имение на Земята. Нямаше момиче в Порт Марс, което да не мечтаеше за имение на Земята и можеше да преброиш на шестия пръст на която и да е ръка тези, които имаха. Но надеждата никне вечно в човешките гърди, а Флора имаш повече от достатъчно място, където да никне.
Опитах се да я спра. Споменавах сладка и бебче докато бихте си помислили, че всяка пчела на Земята е бременна.
Никаква полза.
Накрая каза „И ето ме тук, съвсем сама, с никого, и как мислиш ще се отрази това на репутацията ми?“ и затвори.
Е, беше права. Чувствах се като най-долната отрепка в галактиката. Ако се разчуеше, че беше останала сама, щеше да се разчуе също, че може да остава сама, че е загубила стария си чар. Такова нещо можеше да съсипе едно момиче.
Върнах се обратно в чакалнята. Един лакей отвън ме въведе.
Разгледах тримата индустриалци и се замислих за реда, в който бих ги удушил бавно ако бях получил заповед за удушване. Харпоанстер първи, може би. Имаше тънък врат, който пръстите можеха да обхванат спокойно и остра Адамова ябълка, която палците можеха да натиснат.
Това ме посъживи безкрайно малко, доколкото да промърморя „Момче!“ само от силно желание.
Започнаха отново. Феручи каза „Свари водния чучурът ти иди в снега да кихаш…“
Харпоанстер с мършавия врат добави „Племенниците и братовчедите не обичат другите котки“
Липски каза „Чайник за доставки къщата свивайки са добра стръв и пият пияни“
„Пиейки авторитар проход за малко“
„Докато зверовете о плячка“
„Релсите на Чикаго“
„Върви път“
„Сервитьор“
„Тьор“
После нищо.
Погледнаха ме. Аз ги погледнах. Нямаха никакви чувства — а аз нямах никакви идеи. И времето минаваше.
Погледах ги още малко и помислих за Флора. Установих, че нямам какво да губя и че още не съм загубил. Можех поне да говоря за нея.
Казах „Господа, има едно момиче в този град, чието име няма да спомена, за да не я компрометирам. Нека ви я опиша, господа.“
И я описах. Ако мога така да кажа, последните два часа така ме бяха наточили като острие на силово поле, че описанието на Флора се оказа вид поезия, която изглежда произлизаше от някой извор на мъжествена сила дълбоко в подсъзнанието ми.
И те седяха замръзнали, почти като че ме слушаха, и дори рядко ме прекъсваха. Хората под влиянието на космолина имат известна учтивост. Те не говорят, когато някой друг говори. Затова говорят един след друг.
От време на време, разбира се, спирах за малко, защото остротата на обсъжданата материя ме караше да искам да се помотая и тогава някой от тях можеше да вметне няколко думи преди да се стегна отново и да продължа.
„Пикник от шампанско и болки и хапки от вековната кутия“
„Около него и/или пясъчни качки“
„Нападение и чушка лизна леопарда“
Аз ги заглушавах и продължавах нататък. „Тази млада дама, господа“, казах, „има апартамент устроен със слаба гравитация. Сега може да попитате каква е ползата от слабата гравитация? Имам намерение да ви кажа, господа, защото ако никога не сте имали възможност да прекарате спокойна вечер с примадона от Порт Марс насаме, не можете да си представите…“
Но аз се опитах да направя излишно да си представят — по начина, по който им го разказах, те бяха там. Щяха да си спомнят всичко това по-късно, но се силно се съмнявах, че някой от двамата невинни ще има нещо против. По-вероятно биха ме потърсили да ме питат за телефонен номер.
Продължих така, с нежни, внимателни детайли и една сърдечна тъга в гласа си, докато високоговорителят не съобщи пристигането на „Спейс Ийтър“.
Това беше. Казах на висок глас „Станете, господа“.
Те станаха едновременно, обърнаха се към вратата, и тръгнаха да излизат. А когато Феручи се изравни с мен, го потупах по рамото и казах „Не ти, проклета гнидо“, и магнитната спирала се омота два пъти около него преди да може да си поеме дъх.
Феручи се бори като демон. Не беше под влиянието на космолина. Намериха променен космолин в оцветени като плътта торбички, прикрепени към вътрешната страна на бедрата му, с косъмчета прикрепени към тях по обичайния начин. Всъщност не се виждаха изобщо; можеше само да ги почувстваш, и дори тогава трябваш нож, за да си сигурен.
После, Рог Кринтън, смеещ се и полуоткачил от успокоение, ме хвана за ревера в смъртоносна прегръдка. „Как го направи? Какво го издаде?“