— АДК? — запита Ричард. — Какво е това?
— Още един неуспешен експеримент. В НАСА наричат така антената за далечния космос, чрез която предаваме високочестотни импулси с надеждата, че някой ще благоволи да ги приеме.
Потърках пръстите си в панталоните, но това не ме облекчи — напротив, сърбежът се усили.
— Разбираш ли, нещо подобно на телескопа в Западна Вирджиния, който приема сигнали от Космоса. Само че ние не приемахме, а предавахме, главно към далечните планети: Юпитер, Сатурн, Уран. Но дори ако там имаше разумни същества, явно спяха непробудно.
— Само Кори ли излезе от кораба?
— Да. Но ако бе пренесъл някаква космическа зараза, то телеметричните уреди не я регистрираха.
— И все пак …
— Това няма значение — възразих заядливо. — Важното е какво става тук и сега. Снощи те убиха момчето, Ричард. Повярвай ми, беше ужасно: Главата му… се взриви. Сякаш някой беше изгребал мозъка му и бе поставил ръчна граната в черепа му.
— Продължавай — настоя Ричард. Засмях се глухо.
— Какво повече да разказвам?
Навлязохме в ексцентрична орбита. Тя беше издължена и постепенно се приближавахме към повърхността на планетата. При първата обиколка изминахме около триста двайсет и шест мили. При втората апогеят беше по-голям, а перигеят по-малък. Обиколихме четири пъти Венера, както бе предвидено, и я разгледахме добре. Заснехме повече от шестстотин диапозитива и бог знае колко метра филми.
Облачната й обвивка се състои от равни части метан, амоняк и прах. Самата планета прилича на Големия Каньон, вместен в аеродинамична тръба. Кори изчисли, че скоростта на вятъра на повърхността е около шестстотин мили в час. При спускането сондата ни непрекъснато пиукаше, сетне изпищя и млъкна. Не забелязахме никаква растителност нито какъвто и да е признак на живот. Спектроскопът регистрира само незначителни залежи от полезни изкопаеми. Ето такава бе Венера — едно кръгло нищо, само че нещо ме плашеше. Сякаш кръжахме около обитаван от призраци дом в открития космос. Зная, че звучи съвсем ненаучно, но бях обезумял от страх, докато не поехме обратния курс. Струва ми се, че ако двигателите се бяха повредили, щях да си прережа гърлото. Венера не прилича на Луната. И Луната е пустинна, но е някак си … стерилна. Светът, който се разкриваше пред очите ни, бе съвършено непознат. Добре, че Венера е обгърната от облаци, защото иначе прилича на оглозган череп — по-точно сравнение не ми идва наум.
На връщане узнахме, че Сенатът е решил да съкрати наполовина разходите за космически изследвания. Кори промърмори нещо от сорта на: „Е, Арти, по всичко личи, че отново ще станем метеоролози.“ Но аз почти се зарадвах. Навярно наистина не бе редно да си пъхаме носовете там, където не трябва.
След дванайсет дни Кори загина, а аз останах инвалид за цял живот. Трагедията се разигра при приземяването, повреди се парашутът — малка ирония на съдбата. Бяхме прекарали в космоса повече от месец, бяхме летели до планета, която никой преди нас не бе достигнал, но всичко завърши катастрофално само защото някой бързал да си изпие кафето и объркал инструкциите.
Не се приземихме, а паднахме. Пилотът на един от хеликоптерите разказвал, че корабът приличал на падащо от небето огромно бебе, след което се влачела плацентата. При удара съм загубил съзнание.
Дойдох на себе си едва когато ме пренасяха през палубата на „Портланд“. Бяха успели да опънат червената пътека, по която трябваше да преминем. Бях целият окървавен. Бързо ме понесоха към лазарета по същата тази пътека, която в сравнение с мен вече не изглеждаше толкова червена…
Останах в болницата две години. Дадоха ми медал за храброст, куп пари и този инвалиден стол. Година по-късно се заселих тук. Обичам да наблюдавам излитането на ракетите.
— Зная — отвърна Ричард, замълча, сетне добави: — Покажи ми ръцете си. — Не — отвърнах прибързано и рязко. — Не трябва да им позволявам да гледат. Вече ти казах, че …