Александра Маринина
Аз умрях вчера
(книга 18 от поредицата за Настя Каменская )
1.
Аз умрях вчера. Едва завчера бях жив, бях, какъвто съм бил цял живот. А от вчерашния ден съм мъртъв. И един дявол знае как ще съществувам сега. А и дали ще съществувам?
До вчерашния ден всичко беше що-годе разбираемо, макар да не бих казал, че беше много приятно. Аз бях водещ в една телевизионна програма, работех в приятна, добре сформирана компания от съмишленици, печелех повече от прилични пари. Бях женен за жена, която някога обичах страстно, после започнах да я обичам нежно, а сетне осъзнах, че съм привързан към нея толкова силно, че дали я обичам или не, дали изпитвам страст или не — това вече няма никакво значение. Бяхме живели заедно дванайсет години и бях искрено уверен, че ще живея с нея до сетния си ден. Имах близки и не толкова близки приятели, имах многобройни познати. С една дума — всичко, което е нужно по принцип на един нормален мъж с нормални потребности, включително не много скъп, но хубав автомобил, и удобен, достатъчно просторен за двама души апартамент.
Вярно, в службата не всичко беше гладко и просто, особено напоследък. Намериха се хора, на които не се нравеше как правим предаването си, та се опитваха да ни оказват натиск. Той ставаше все по-силен, а преди една седмица се случи трагедия: нашият директор Витя Андреев и кореспондентката Оксана Бондаренко загинаха. Взривила се колата, с която пътували заедно.
Разбира се, нас, служителите от програмата, дълго и мъчително ни разпитваха, като по сто пъти ни задаваха едни и същи въпроси. Всички говорехме на милиционерите едно и също, защото не бихме могли да кажем нищо друго. Но тогава аз бях още жив. Е, тревожех се, страдах, но бях жив.
А вчера престанах да живея. Защото се случи нещо, от което разбрах: остава ми да живея съвсем малко, но най-важното — изобщо не се знае, дори приблизително, колко точно. Дали ще са два часа или два дни, или пък ще изкарам цял месец. Всичко може да свърши всеки момент. И жена ми има непосредствено отношение към това.
От гибелта на Оксана мина една седмица, през това време бяха излъчени на запис всички предавания, които тя бе успяла да подготви. Ние все още нямаме друг кореспондент и от днес ще трябва да работя на живо. Жив мъртвец на живо… Весело. Да се надяваме, че никой няма да забележи.
Настя Каменская така и не можеше да свикне с радостното чувство, което я обземаше всеки път, щом влезете в кабинета на началника. «Вярно е казал народът — мислеше си тя, усмихвайки се вътрешно, — не ценим каквото имаме, а загубим ли го — плачем. Почти десет години влизах тук, виждах Житената питка и смятах, че това си е в реда на нещата и не е възможно да бъде другояче. А после Житената питка напусна, дойде нов началник и животът ми се превърна в безкрайно мъчение. Но ето че Житената питка се върна, той пак е тук, с нас, с мен — и едва сега разбрах какво щастие е да имаш добър началник.»
Никак не й се искаше да се занимава с убийството на телевизионните работници. Тя добре разбираше, че телевизия означава или взривоопасна информация, или пари, или и двете заедно. Нещо повече — ако става дума за информация, то тази информация обикновено е пак за пари. За нечии пари, които някой си е присвоил, откраднал, прехвърлил в сметка в швейцарска банка или просто ги е взел във вид на спретнато банално подкупче. Само от думата пари на Настя й се гадеше.
Програмата «Лице без грим» не беше нито информационна, нито скандално-разобличителна, нейната кореспондентка — Оксана Бондаренко — не бе ходила по «горещи точки» и не бе вземала провокативни интервюта от току-що излезли от заседание депутати в Държавната дума. В такива моменти те все още бяха разгорещени и гневни от дебатите и поради това зле контролираха изказванията си, та впоследствие бе много удобно да се раздуха малко симпатично скандалче, което разрушаваше имиджа на политика и разваляше отношенията му с околните. Програмата като цяло беше много спокойна и доброжелателна: след убийството на кореспондентката и директора, Настя специално изгледа няколко предавания, за да получи представа за нея. Гостите на програмата изглеждаха сериозни и достойни хора, а водещият не се опитваше да ги обсади със заплетени въпроси. Дори обратното — сякаш се стараеше да даде възможност на поканения да се изяви откъм най-приятната си страна, да демонстрира нестандартност и дълбочина в разсъжденията си, да изрази неочаквани и любопитни гледища. Едва ли можеше да става дума за опасна информация, а оттам — и за пари. А Настя патологично мразеше престъпления, свързани с пари. Дори в университета икономиката беше предметът, който никак не й се учеше. Много повече я интересуваха отмъщението, ревността, завистта — с една дума човешките, а не финансовите страсти. Но за съжаление в криминалния отдел личните вкусове и пристрастия никога не се смятаха за достатъчно основание, което трябва да се взема предвид при разпределянето на задачите.