— Боря, хайде, кажи ми честно, какво ти откраднаха? — Всеки ден го питаше Юлия Николаевна.
— Нищо — разсеяно отговаряше Борис Михайлович. — Това е ужасното — нищо.
— Не ти вярвам. Щом нищо не е изчезнало, защо си толкова притеснен? И какво търсиш непрекъснато? Не можеш да намериш нещо и мислиш, че са откраднали именно него ли? — разпитваше тя.
— Абе нищо не търся! — избухваше мъжът й. — Остави ме на мира.
— Сигурно си имал пари, за които аз не съм знаела? Защо криеш от мен? Нали се бяхме разбрали, Борисе…
— Не съм имал никакви пари! Колко пъти трябва да ти повтарям едно и също! Не съм имал.
Юлия Николаевна обидено млъкваше и си отиваше в стаята, но не след дълго обидата отстъпваше под натиска на тревогата. Колко е просто, като помисли човек: вкъщи има пари, ако някой иска, може да ги намери, не е трудно, но те не са пипнати. И скъпоценности има, ала и те са непокътнати по местата си са. Какво тогава е привлякло крадците? Отговорът е очевиден: интересували са се със сигурност от много по-значителна сума, и то със съмнителен произход. Нещо повече — престъпниците са знаели, че тези пари са на друго място и къде именно е то. Какъв е изводът от това? Борис се занимава с някакви заплетени финансови дела тайно от жена си и в тези дела има, меко казано, добре информирани партньори, а грубо казано — престъпни съучастници. Само това липсваше в добре уредения и тих живот на Юлия Николаевна! Не й стигаше късането на нерви като ученичка, ами сега и заради глупостите на мъжа си трябва да се тресе от страх. От ясно по-ясно е, че съпругът й я мами.
Но това не беше най-лошото. Друг беше проблемът. Тогава, преди много години, Юлия беше още дете и каквото и да направеше баща й, тя не носеше отговорност. Сега нещата стояха другояче. Ако се окажеше, че Борис е прегрешил във финансовите си отношения с държавата, вината ще падне и върху нея. Кой ще повярва, че тя нищо не е знаела и в нищо не е участвала? Неслучайно народът е казал: мъжът и жената са като гърнето и похлупака. Ако се вдигне скандал, и тя, Юлия Николаевна Готовчиц, ще бъде омърсена! Тя, пламенният борец за данъчна дисциплина, тя, депутатката Готовчиц, журналистката, която се бе прославила с разобличенията на нечистоплътни политици. Тогава — сбогом на репутацията! Ама как Борис не го разбира? Хем толкова пъти му е говорила, молила го е, убеждавала го е…
И Юлия Николаевна започна да прави това, което преди никога не си бе позволявала. Когато мъжът й говореше по телефона, вдигаше слушалката на деривата и подслушваше. Ровеше в джобовете му и в чекмеджетата на бюрото в кабинета му. Прилепваше ухо до вратата, когато Борис Михайлович приемаше посетители. Разбира се, те бяха все хора, дошли за консултация, но я си представи, че някой се окаже от онези? Това беше унизително до отвращение, нито веднъж през трийсет и шестте си години живот Юлия Готовчиц не бе правила нищо подобно, понеже смяташе, че такива постъпки са позорни и недостойни за уважаващ себе си човек. Но тя искаше да знае истината. А мъжът й очевидно не й я казваше.
Времето се затопли и в кабинета на Настя на «Петровка» прозорецът беше широко отворен. Един ужасяващ писък на спирачки я накара да погледне навън. Не, слава богу, не бе станала катастрофа. Просто Игор Лесников яростно затръшна вратата на лъскаво беемве и се втурна в зданието. Не минаха и три минути и той нахълта при Настя.
— И все пак бях прав! — кой знае защо, тържествуващо избъбри Игор.
Тя го погледна недоумяващо.
— Ха, и това ми било новина! Та ти винаги си прав. За какво става дума този път?
— Спомняш ли си какво ти казах за психоаналитика? По-точно, че в апартамента му бяха влезли с взлом, но нищо не бяха откраднали.
— Спомням си — кимна Настя.
— А сещаш ли се, тогава ти намекнах, че този психоаналитик нещо не ми хареса?
— Така беше. А какво е направил сега?
— Още не знам. Но е налице трупът на жена му. Още топъл.
— Красиво — проточи Настя, облегна се на стола и поразкърши раменете си, изтръпнали от дългото навеждане над документите на бюрото. — Но защо ние получаваме този подарък, а не районното?