— Не, почакай. Как така ще заминат? Ами ти?
— Ще остана. Какво не ти харесва?
— Но нали и аз ще изчезна, а ти ще останеш съвсем сама. Не, така не може.
— Може, Стасов, всичко може. Нищо няма да ми стане, не съм дете. Е, за трети път те питам: ще намериш ли Фролов? Имай предвид, че няма да се откажа. Ще седна до телефона, ще звъня до всички творчески съюзи и пак ще го открия. Но ти ще го направиш по-бързо.
Стасов бързо допи чая си, погледна часовника и стана.
— Правиш с мен каквото си искаш, това ще ти кажа — недоволно промърмори той. — Ще ти намеря тоя Тинторето, но при едно условие.
— Никакви условия! — отсече Татяна.
— А, не, драга. Ще го намеря и лично ще се срещна с него, за да не излизаш никъде. Кажи какво трябва да го попитам.
— Интересува ме при кой психоаналитик е търсил помощ и кога.
— Ха така, ново двайсет! — възкликна Стасов. — Какво общо имат тук психоаналитиците, след като се занимаваш с убийството на магьосница?
— Ами това, че и тя е била психоаналитик. Просто се е преструвала на магьосница, за да не плаши клиентелата.
— Това ли било… Добре, златна моя, всичко ще направя. Не тъгувай за мен. — Той излезе в антрето, облече си леко яке и взе дипломатическото си куфарче. Татяна по навик подложи бузата си за целувка, но Стасов този път я целуна по устните, което беше необичайно. — Танюша, днес сигурно…
— Да, разбира се — насили се тя да се усмихне, — пак ще отидеш при Лиля.
— Таня…
— Но аз нямам нищо против, Стасов. Не е нужно постоянно да се извиняваш. И после, защо не вземеш да я доведеш у нас? Много съм се затъжила за нея, по-рано тя идваше почти всеки ден.
— В труден период е. Преди не мислеше, че ще има братче или сестричка и ще престане да бъде единственото обожавано от нас, четиримата възрастни, същество. А сега е… как да ти кажа…
— Е, не мънкай де! — рязко каза тя. — Не е нужно да ме щадиш. Лиля е настроена срещу мен, така ли?
— Общо взето… да.
— Какво пък, трябваше да го предвидя. В такъв случай не бива да я травмираме повече и да я водиш тук. Не забравяй за молбата ми.
Татяна затвори вратата след мъжа си, върна се в кухнята и започна да мие съдовете. И дори не забеляза веднага, че плаче.
Ирочка пак хукна на среща с годеника си и Татяна продължаваше да домакинства, когато се обади мъжът й. Щом чу в слушалката гласа му, тя си помисли, че вече е намерил художника Фролов и се зарадва. Но сетне разбра, че е напразно.
— Чувала ли си за статията «Луди пари»? — попита Стасов.
— Не, само за пиесата на Островски — пошегува се Татяна.
Чувстваше се виновна за сутрешното си избухване и сега й се искаше да разговаря с мъжа си с лек и весел тон, за да му демонстрира, че никак не се сърди. Оказа се обаче, че няма повод за шеги. Някакъв чевръст журналист насъбрал клюки и слухове и публикувал «достоверни» според него сведения за хонорарите, които получавали руските писатели. Татяна Томилина била спомената в статията като една от най-заможните литературни дами, чиито хонорари възлизали на петдесет хиляди долара за книга.
— Каква идиотщина! — изненада се тя. — И откъде идват тези измишльотини?
— От статията.
— Това го разбирам — нетърпеливо го прекъсна Татяна, — но отде се е взел този слух? Тези числа нямат нищо общо с действителността. Защо петдесет хиляди, а не сто или например двеста?
— Танечка, този въпрос не е към мен. В някое интервю говорила ли си по въпроса за хонорарите?
— Никога! Ти какво, шегуваш ли се? Подписали сме с издателя споразумение, че размерите на заплащането са търговска тайна и за разгласяването й и мен, и тях ни заплашва съдебна отговорност. Аз нямам какво да крия, платила съм си данъците върху всички хонорари, но издателството не иска един автор да знае колко плащат на друг. Такава е политиката им спрямо авторите. И аз ги разбирам. Самата аз не искам да знам колко плащат на другите, защото ако се окаже, че е повече, ще започна да се тормозя и да завиждам. Ще взема да си мисля, че пиша по-лошо от тях. Или че съм по-глупава и могат да ме мамят.
— Интересно — замислено каза Стасов, — откъде се е появил тогава този слух? Нали той трябва да се опира на нещо, на нечии думи например.
— Не е задължително — възрази тя, — може просто да бъде измислен. В Москва излизат безброй вестници, където работят спецове по измислиците, те сътворяват ужасяващи, сърцераздирателни истории за канибали или за момиченца, отгледани и възпитани от скални орли. Лично съм чела такъв материал. Ти намери ли ми художника?
— Таня, за друго трябва да мислиш — раздразни се Владислав.