— За какво?
— За това, че утре, когато си сама, в дома ни може да нахлуят бандити, които са прочели във вестника колко пари получаваш. Ще те изтезават, за да кажеш къде криеш своите десетки хиляди долари. И ти по никакъв начин не можеш да им обясниш, че журналистът, който е написал това, е просто идиот. Каквото и да им говориш, няма да ти повярват. А на журналиста ще повярват. Още Пушкин е говорил за патологичното доверие на руската душа към печатното слово. Ето за това трябва да мислиш, а не за някакъв откачен художник.
— Скъпи — въздъхна Татяна, — какъв е смисълът да се тормозя с това? Та аз не мога нищо да променя. Статията вече е отпечатана и хиляди хора са я прочели. Е какво сега, да не излизам на улицата ли? Та нали бандитите може да ме нападнат не само вкъщи, но и на тротоара, и в метрото…
Тя се сепна: в метрото… Да, вчерашната лелка, която й крещеше и я обиждаше. Сега стана ясно откъде в несвързаните й истерични крясъци се бяха взели тези точно петдесет хиляди долара! Очевидно и тя чете «жълта преса». Прочела е и е повярвала. И други ще повярват. Колко ли още такива лелки ще срещне в метрото и по улицата?
— И все пак намери ми художника — помоли тя и добави: — Моля ти се, Стасов, това е важно за мен.
Душеше я безсилен гняв. Господи, кого може да е настъпила по мазола? Какво са се заяли с нея? И по телевизията се била изявила зле, и луди пари вземала като хонорари… На кого са попречили книгите й? Какво може да е предизвикало тази толкова неистова омраза от страна на пресата?
Мерна й се предателската мисъл — дали пък да не зареже съвсем тази литературна дейност? Да си роди детето, след няколко месеца да тръгне на работа и да продължи да живее, както всички следователи. Да разследва престъпления, да съставя протоколи и обвинителни заключения, да разпитва свидетели, потърпевши и заподозрени, да отглежда деца, да се занимава с домакинство. За какво й е потрябвала тая тъпа литература, щом й носи само неприятности? Стасов е прав, всеки момент в жилището й може да нахълтат бандити и тя нищо няма да може да им докаже. Изобщо тоя журналист има ли ум в главата? Хайде, ако беше написал за свръхвисоките доходи на някой известен политик, който и без това си има лична охрана, не ходи сам по улиците и не се вози в обществения транспорт — както и да е. Но да подложи на удари нея — една жена, която не може да се защити! Защо? Нима не е разбирал какво прави?
«Аз мога да се защитя! — внезапно си помисли тя и се усмихна. — Мога — и ще го направя. Най-важното е да успея.»
Когато Стасов й се обади за втори път, Татяна отново беше в добро настроение. Пропъдила всички тягостни мисли, тя седеше пред компютъра и работеше върху поредната глава на новата си книга.
— Намерих твоя Джорджоне — весело й съобщи мъжът й. — И дори го посетих.
— И какво ти каза? — нетърпеливо попита тя.
— Не ти се урежда въпросът, госпожо следовател. Не е ходил при твоята магьосница, дори не е чувал за нея — и представа си няма! А ми се струва, че не лъже.
— Не лъже — съгласи се Татяна. — Той е ходел при друг специалист.
— Ами ти откъде знаеш? — учуди се Стасов.
— Още не знам, а само се досещам. Посещавал е Готовчиц, нали?
— Ех, че си, Танюха! — огорчено въздъхна Стасов. — Исках да те изненадам, а ти ми попречи. Човек с теб не може да се зарадва. Слушай, Готовчиц е рядко име. Не е ли той съпругът на онази парламентарна лейди, която беше убита наскоро?
— Да, той е. И ти не даваш на човека да те сюрпризира, Стасов, всичко усещаш от половин дума. Благодаря ти, по-нататък ще се оправям сама.
— Обеща ми никъде да не излизаш! — строго й напомни той.
— Не е вярно, дадох дума само да не ходя при Фролов. И няма да отида. Край, Стасов, не ща повече да те разсейвам, върви да работиш.
— Таня! Моля ти се, не излизай от къщи сама. След тази статия се притеснявам за теб.
— Престани, та нали не мога да се затворя между четири стени. Не се тревожи, нищо няма да ми се случи. Всичко хубаво!
Тя бързо затвори телефона, без да изчака отговор от мъжа си, защото знаеше всичко, което той можеше да й каже. И щеше да бъде прав.
Едва се беше отдалечила от телефона, когато той отново иззвъня. Татяна знаеше, че е Стасов, и предвидливо не вдигна слушалката. Телефонът звънеше ли, звънеше, но тя не му обръщаше внимание. Изключи компютъра и започна да се облича. Когато телефонът млъкна, бързо набра номера на Каменская.
— Настюша, трябва спешно да се видя с теб, много е важно.
— Сега не мога да се измъкна оттук — отговори Настя. — Ще изтърпиш ли до довечера?
— Не, наистина е спешно. Мога да дойда на «Петровка».