— Колко време е бил наблюдаван Готовчиц? — попита Татяна.
— Една седмица.
— На клиентите представяни ли са отчети?
— Разбира се, вече ги научих наизуст. Веднага изискахме копия от тях. Колегите буквално се залепиха за всички споменати в отчетите хора, не свалят очи от тях — и нищо. Нито една подозрителна фигура. Обикновени хора — като мен и теб. Колеги по научна работа и медицинска практика, пациенти, редактор в издателство, подготвящо книга, в която две глави е написал Готовчиц. Трябва да кажа, че той не е твърде общителен, няма много контакти. И от къщи е излизал рядко, а сега май изобщо не излиза. Имаме на разположение само два начина: да научим истината или от самия Готовчиц, или от онзи човек в бюрото, на когото той е дал информация. Та така го опипваме от две страни.
— Може ли днес аз да отида при него? — помоли Татяна.
— Нима все още работиш? Май ми каза, че излизаш в отпуск за задържане? — учуди се Настя.
— Правя прощален гастрол — пошегува се Образцова. — Нека опитам аз да поговоря с него. Естествено ще стане дума за моята магьосница, но нали Готовчиц изобщо не ме свързва с теб и ще говори по-свободно за събитията, предшествали убийството на жена му, няма да внимава за всяка своя дума. Разбира се, ако има какво да крие.
Идеята се видя перспективна на Настя. И освен това тя искаше пак да отиде в Жуковски. Бяха оперирали свекъра й, вчера тя заедно с Алексей стоя в болницата до късно през нощта. С мъжа й разговаряха за какво ли не, само не и за това защо всъщност се бе породил конфликтът. Но й се стори, че Льоша вече не й се сърди. Във всеки случай тя трябва да бъде до него, защото той се тревожи за баща си. Не бива да оставя Чистяков сам.
Точно в шест часа вечерта на вратата се позвъни. Той по навик се уплаши, но успя да надвие страха. Часовникът показва шест, това е тя — Каменская, жената от милицията. Една от многото, които се занимават с убийството на Юля. Но на прага стоеше онази, другата, която той за себе си бе определил като многодетна и претоварена с домакинска работа тромава дебелана, която се готви за пореден път да стане майка. Отначало се учуди, но после се успокои. Когато при него идваха заядливият и педантичен Гмиря или красивото младо момче Лесников, Борис Михайлович се напрягаше и всеки миг очакваше някоя хитрост от тях. Винаги е по-лесно да си имаш работа с жени, а пък с такива като тази…
От този момент бе минал почти час и половина. И ето че той седеше пред нея и не разбираше какво го пита тя. Тоест думите бяха разбираеми, но мозъкът му упорито отказваше да проумее страшния смисъл на нейните въпроси.
— Вие сте имали ключове от апартамента на Пашкова. Знам го със сигурност, къде са те сега?
Тя задава въпроса вече за трети или четвърти път, а той така и не може да отговори.
— Добре, ще отговоря аз — спокойно казва следователката и в този момент Готовчиц, кой знае защо, се помъчи да си спомни името й. Та нали му го каза и миналия път, и днес, когато дойде. А ето че той не си го спомня. — Изхвърлили сте ключовете на «Мясницкая», когато за последен път сте излезли от жилището на Ина Пашкова. Не ви питам защо сте ходили у нея, понеже и без това знам. Използвали сте я като безплатна работна сила, експлоатирали сте таланта й, за да изглеждате пред своите пациенти като проницателен и квалифициран специалист. Какво й носехте? Цветя и шампанско? Или диктофон, на който са били записани разговорите ви с пациентите по време на сеансите? Тя ви е обичала през всичките тези години и непрестанно ви е доказвала, че и нея я бива за някои неща. Вероятно вие все сте се съмнявали в това. Във всеки случай намеквали сте й, че не я цените много. И тя ви е доказвала, че грешите. Спомняте ли си, че навремето тя е дошла при вас специално, за да ви покаже дипломата си? И как е молила да я изпратят на стаж именно при вас, в клиниката, където сте били завеждащ отделение? Всичките ви приказки за някаква стандартна и неангажираща връзка със стажантка са пълна измислица. Връзката ви е започнала много по-рано, Ина е била бременна от вас, но детето така и не се е родило. И не смейте да ми разправяте, че не сте знаели за това. Борис Михайлович, аз не искам от вас нито потвърждение, нито възражения по тази история. Искам единствено да ми кажете какво стана при последната ви среща и защо изхвърлихте ключовете.