Тя млъкна, подпря брадичката си с ръка и го загледа търпеливо и внимателно с тъмносивите си очи. Той не продумваше.
— Няма да си тръгна оттук, докато не ми отговорите — заяви твърдо следователката.
Готовчиц мълчеше. И си припомняше ужаса, който го обзе, когато по навик отключи вратата на Ина със своите ключове и я видя да лежи на пода в локва кръв, пребита и окървавена. Не я бе убил, не, никога не би й посегнал, защото я боготвореше, възхищаваше й се като на човек, който умее да прави нещо невероятно.
Той не я уби. Но я остави без помощ, макар да можеше да извика лекари и да я спаси. Постоя, вцепенен, над окървавеното тяло, обърна се и си тръгна, като тихо притвори вратата след себе си. И когато излезе от входа, изхвърли ключовете.
— Не съм я убил — най-сетне продума Борис.
— Знам — тихо отговори следователката. — Никой не би убил кокошката, която му снася златни яйца. Ина е била вашата дясна ръка. Всъщност тя е била истинският Готовчиц, защото вие сте слаб психоаналитик, а всички ваши успехи при лечението на пациентите ви са нейна заслуга. С по-простите случаи сте се справяли сам, а за по-сложните сте търсели помощ от Ина. Честно ли я молехте да ви помогне или продължавахте да се преструвате, че я изпитвате, като предлагахте като тестове записите на разговорите ви с пациентите?
— Аз я обичах — промълви едва чуто мъжът.
— А, това вече не е истина — меко го поправи тя. — Ина е обичала вас, а не вие нея. Обичала ви е безразсъдно и предано, били сте най-важният човек в живота й и тя не е можела да се пребори с това, въпреки че прекрасно е умеела да се справя с аналогични проблеми на други хора. При нея са идвали десетки жени, безсилни със собствени усилия да изтръгнат от себе си влечението към някой мъж и да престанат да му се подчиняват, и Ина им е помагала. А на себе си не е могла. И вие, Борис Михайлович, сте използвали това съвсем безсрамно. Кажете, жена ви знаеше ли за връзката ви с Пашкова?
— Не!
Той каза това бързо, високо и уверено, сякаш самата мисъл му се стори кощунствена.
— Сигурен ли сте?
— Да. Юля никога… Не, какво говорите… Не. Не може да е знаела нещо.
— Може би се е появил някакъв повод да ви заподозре? Помислете, не сте ли изтървали някоя непредпазлива реплика. Или може би сте направили нещо необичайно.
— Не. Защо питате, да не би Юля да е казвала на някого, че ме подозира в изневяра?
— Мисля, че съпругата ви не би се стреснала много от евентуална ваша изневяра. По-скоро е заподозряла, че не сте човекът, за когото се представяте. Вие сте един психиатър или психолог от средно ниво, но далеч не сте специалистът, за когото ви смятат и на когото плащат толкова високи хонорари. Между другото Ина получаваше ли от вас някакви пари като благодарност за консултациите или я експлоатирахте безплатно?
— Как смеете! — Готовчиц повиши глас, но се сепна под спокойния й поглед. — Моля ви, не говорете така. Каквото и да си мислите, аз обичах Ина. Обичах я, както умеех. Колкото бях способен.
Той разбра, че сега ще й разкаже всичко. Не може да мълчи повече, и то не защото грижливо пазената тайна напира да излезе на бял свят, а защото страхът го е сразил окончателно. Постоянният, изсушаващ и изгарящ всичко в него страх, който му пречи да мисли, да диша, да живее. Той не може да търпи повече. Ще разкаже всичко и ще се надява да му помогнат.
Дълго не можеше да се съсредоточи и кой знае защо, разглеждаше пухкавата светлосива блузка, с която беше облечена следователката. Така и не си спомни името й, но тази блузка, същата, каквато носеше майка му, се превърна в последната капка, която преля — той ще й разкаже всичко. Именно на тази дебела, тромава и добродушна лелка, а не на онзи злобен, недоверчив следовател Гмиря или на онази странна жена от «Петровка», която постоянно поражда у него чувство за опасност.
… В края на януари Ина неочаквано му се обади вкъщи, макар почти никога да не го правеше. Беше разумна и разбираше, че не бива да звъни в дома на женения си любовник.
— Идвал ли си днес да ме търсиш? — развълнувано попита тя.
— Не! — учудено отговори Готовчиц. — Не сме имали такава уговорка.
— Значи аз съм забравила да заключа! — ядосано каза Ина. — Представяш ли си, прибирам се, гледам — вратата незаключена. Помислих, че ти си дошъл и ме чакаш. А тебе те няма. Добре, извинявай, че те обезпокоих.