Но след петнайсет минути тя се обади отново. Този път гласът й беше уплашен.
— Боря, да не би да си правиш шеги с мен? Наистина ли не си идвал днес?
Той започна да се дразни — така де, колко пъти трябва да й повтаря едно и също? Нали вече й каза: не е ходил.
— Разбираш ли, някой е влизал в апартамента, но май нищо не е изчезнало. Само дето някои неща не са по местата си.
— Да не би да ти се е сторило? — предположи Готовчиц. — Спомни си, сигурно ти си ги разместила.
— Не, Боря, не. Ровили са в секцията, там, където пазя записките за клиентите. Всички книжа са подредени по определен начин и аз никога не нарушавам този ред, защото после няма да мога да намеря бързо това, което ми трябва. Не може да съм сбъркала.
Готовчиц избъбри някакви успокоителни думи, понеже беше абсолютно сигурен, че Ина сама си е разбъркала книжата. И наистина — на кого би хрумнало да влиза с взлом в чуждо жилище и да не вземе нищо? Такива работи не се случват. След ден-два Ина се успокои и дори започна да се шегува с уплахата си. Очевидно и тя реши, че й се е сторило. А по повод на незаключената врата каза:
— Бравата ми може да се отключи с най-обикновена фиба. Сигурно някой начинаещ крадец се е полъгал по лесната брава и е отворил, но като е влязъл и е видял, че няма какво да ми вземе, си е тръгнал.
Ала все пак тя смени вратата, сложи двойна стоманена с много сложни брави. И даде на Готовчиц нов комплект ключове.
В онзи ден той отиде при Ина, както обикновено, като отключи със своя комплект. Това, което видя, беше страшно. Тя още дишаше, нещо повече — беше в съзнание. Когато го съзря, мъчително замърда устни, опитвайки се да каже нещо. Той се наведе над нея, внимавайки да не се изцапа с кръв. Още преди да чуе думите й, вече беше решил, че ще си тръгне и няма да вика лекари. Каквато и да е била причината за случилото се, той не можеше да си позволи да бъде въвлечен в разследване и да бъде заподозрян в съмнителни отношения с дама магьосница.
— Името… — шепнеше Ина с последни усилия.
— Какво име?
— Името… В книжата го няма… Там е друго… Те искаха името… Помогни ми…
Тя не каза нищо повече, загуби съзнание. Борис Михайлович трескаво се огледа, опитвайки се да разбере дали не се е изцапал или не е оставил следи. После на пръсти се измъкна от апартамента и грижливо притвори вратата. Бравата изщрака и вратата се заключи автоматично. Той изтича надолу по стълбището и изскочи на улицата. Въздъхна дълбоко, забави крачка и тръгна към колата, като се стараеше да изглежда като обикновен минувач. Веднага изхвърли ключовете, без сам да знае защо. Машинално искаше да се отърве от всичко, което го свързваше с Ина.
Дните минаваха, никой не го безпокоеше. Той добре познаваше своята любовница и помощничка, знаеше колко е потайна и затворена и се надяваше, че на никого не е казала за отношенията им. Вероятно беше точно така, защото не го потърсиха за показания. И той се успокои. Само загубата на Ина го тревожеше. Какво ще прави сега без нея? Кой ще му помага да търси «ключовете» към душите на пациентите? Без Ина той е нищо. И пациентите, с които е свикнал и които са свикнали с него, скоро ще го напуснат. Състоятелни хора, представители на «новия» елит, включително и политици, а вероятно и мафиоти. И хора на изкуството. Кажат ли двама-трима от тях, че ходят при Готовчиц вече три месеца, а полза никаква — край! Свършено е с репутацията му. Надеждата е само в новата работа, за която бе споменала една пациентка. Тя бе останала много доволна от него и бе препоръчала Готовчиц на някакъв голям шеф в Министерството на вътрешните работи. Там май не отхвърлили кандидатурата му и сега я разглеждали. Борис Михайлович прекрасно разбираше каква работа го чака, ако всичко се уреди благополучно, и много искаше да я получи. Защото информацията, с която щеше да разполага, щеше да го направи могъщ. Щом не може да властва над душите, след като Ина вече я няма, ще властва над умовете.
И не щеш ли… Влязоха с взлом в апартамента му. И в неговия случай нищо не беше изчезнало. И също имаше явни следи, че някой е ровил в книжата му. Обзе го ужас. Твърде добре си спомняше, че точно така бе започнало и с Ина. И видя как завърши. Име. Те искали да научат от нея някакво име. Но кое?
Той загуби спокойствие. Всяка свободна минута преглеждаше и препрочиташе записките за пациентите и се опитваше да разбере какво са дирили взломаджиите в дома му. Какво име? За какво става дума? Не успяваше да измисли нищо и това още повече засилваше страха му. Нима можеше да каже на служителите на милицията, че крадците не са търсили ценности, а са се ровили в книжата, за да се доберат до някакво име? Та те непременно щяха да попитат откъде знае това и тогава веднага щеше да изплува историята с Ина. Той не можеше да го допусне. И мълчеше, живеейки в постоянен страх.