— Какво желаете? — сухо попита тя.
Не искаше да общува с журналисти — настроението й не бе подходящо, а и след двете последни публикации те не будеха симпатии у нея.
— Желаем интервю! — нахакано изтърси по-младият.
Но по-възрастният внимателно го хвана за рамото и го издърпа настрана.
— Не ни се сърдете, Татяна Григориевна — меко каза той. — Не искаме да нарушаваме уединението ви. Разбирам, че във вашето положение се нуждаете от спокойствие и тишина и появата ни сигурно ви дразни. Но искам да знаете, че ние сме дълбоко възмутени от потоците оскърбления, които се изсипаха върху вас. Бихме искали да публикуваме съвсем друг материал и да реабилитираме името ви.
— Хайде да не преувеличаваме — хладно отговори Татяна. — Става дума само за две статии, така че мисля, че е преждевременно да говорим за потоци от оскърбления. Не се нуждая от реабилитация.
— Защо за две? — учуди се журналистът. — Те са най-малко седем или осем. Ето, всичките са у мен, взех ги нарочно, за да ви дам възможност да отговорите на всяка от тях.
— Осем ли? — възкликна Татяна, мърдайки с усилие изтръпналите си устни. — И какво пише в тях?
— Ама вие наистина ли не знаехте? — намеси се фотографът. — Ха, че цяла Москва само за тях говори.
По-възрастният журналист извади от чантата, която висеше през рамото му папка и я подаде на Татяна.
— Искате ли да се запознаете?
— Да — кимна тя.
— А ще ни дадете ли интервю?
— Не знам. Първо ще прочета това, а после ще реша. Сега се разходете малко — рече тя с тона, с който понякога отпращаше от кабинета си следствените, казвайки им да почакат в коридора.
Журналистът и фотографът послушно се отдръпнаха на известно разстояние и започнаха тихо да обсъждат нещо. Татяна отвори папката и започна да чете статиите, чиито заглавия бяха отбелязани с жълт маркер. С всеки прочетен абзац все повече я обземаха недоумение и обида.
«Книгите на Томилина са лошо подражание на западните образци, също толкова неумело като печално известните «Жигули», които се правеха по образеца на «Фиат»…»
Но тя никога не се бе старала да подражава на когото и да било, пишеше така, както сама чувстваше и приемаше нещата. И всички нейни книги бяха за Русия, за настоящето, за хората, които ходят по улицата близо до нас и се опитват да решават своите чисто руски житейски проблеми. Какво общо имаха тук западните образци?
«Госпожа Томилина пече своите книжлета като баници и тази невероятна скорост навежда на мисълта, че за нея работи цяла бригада литературни роби. Вероятно неслучайно произведенията, подписани с нейното име, понякога рязко се различават по стил.»
Какви роби? За какво говори авторът на тази статия? Всички книги — от първата до последната буква — бе написала лично тя. И много от близките й можеха да потвърдят това, да речем — Ира, пред чиито очи Татяна твореше своите повести и романи. Колкото до стила, тя сама се стремеше да пише книгите си по различен начин, за да не се повтаря. Едни творби излизаха бавни, замислени и изпълнени с психологизъм, други — динамични и по-остри, трети — тайнствени и страшни. Но нали не може постоянно да се пише еднакво, на самата нея би й доскучало! А и не става различни престъпления и проблеми да се пресъздават в един стил. Но ето че сега това е изтълкувано като признак, че тя използва чужд труд и чужди таланти, присвоява си чужда слава и изобщо е абсолютно недостойна за тази известност, защото произведенията й са написани зле.
«Вероятно скоро ще трябва да се простим с авторката на популярни криминални романи Татяна Томилина. Произведенията й стават все по-слаби и скучни. Талантът й — и без това хилав по природа — постепенно се изчерпва. Докато първите й книги ни караха да ги четем на един дъх, в новите й повести с усилие си проправяме път през бъркотията от думи и изоставяме това безплодно занимание още на трийсетата страница, без да сме проявили ни най-малък интерес кой ли е престъпникът.»
Господи, нима това е вярно? Но нали никой не й го е казвал… Нито Ира, която чете всяко произведение в ръкопис, нито Стасов, нито Настя Каменская, която — Татяна знаеше това със сигурност — беше чела всичките й книги. Може би я щадяха? Но и издателството никога не бе предявявало каквито и да било претенции, не бяха я молили да редактира творбата си — да засили някоя линия, да махне нещо, да добави друго. Това означаваше, че книгите й продължават да се купуват добре и да се харесват на читателите. Какво има тогава? Просто несъвпадение на вкусовете на журналисти и читатели ли? Вероятно е точно така. А може журналистите да са прави — тя наистина да се е изчерпала, талантът й — «и без това хилав по природа» — да се е изгубил и книгите й да стават все по-лоши.