«Ще се намери ли някой, който да спре веднъж завинаги потока от долнопробна литература, залял нашите щандове? Високото изкуство е забравено, мозъците на нашите съграждани са промивани с безкрайни трилъри, килъри, трупове и кървави сцени, описани на лош език. Впрочем дали е за чудене? Тези новоизпечени писатели получават хонорари, които ги карат да ни засипват с нови и нови плодове на творчеството си. Ярък пример за това е популярната Татяна Томилина. Говори се, че за всяка своя зле написана книга тя получава по петдесет хиляди долара. Та кой ще се откаже от толкова пари?»
Тя затвори папката и впери неподвижен поглед в тъмнеещото небе. Гадеше й се.
— Прочетохте ли ги? — разнесе се съвсем наблизо приятният тих глас на журналиста, който се бе приближил съвсем незабелязано. — Е, какво ще кажете за интервюто? Иска ми се да публикувам материал, който ще даде отговор наведнъж на всички тези статии. Ще ви покажа като интересен, ярък талант.
Татяна бавно изви поглед към него и поклати глава:
— Няма да ви дам интервю.
— Но защо? Нима ви хареса това, което прочетохте?
— Естествено, че не ми хареса. Та аз съм нормален човек.
— Тогава защо отказвате? Предоставя ви се възможност да отговорите, да възразите, да се реабилитирате — настояваше журналистът.
— Няма да ви дам интервю — повтори Татяна.
Журналистът помълча малко, после седна на пейката до нея. Татяна се поотмести, толкова близко присъствие на чужд човек й беше неприятно.
— Татяна Григориевна, изслушайте ме — подзе той. — Аз съм чел всичките ви книги и съм ваш почитател. И когато виждам как някои говорят, че произведенията ви са зле написани, приемам това като лична обида. Разбирате ли? Защото те ми харесват, защото като читател смятам, че са прекрасно написани и изведнъж някой си, когото не познавам и не съм му виждал очите, ме обвинява в лош вкус и липса на култура. Опитайте се да приемете ситуацията от тази гледна точка. Книгите ви се продават прекрасно и това означава, че ние, вашите почитатели, сме стотици хиляди. А хората, които са написали това — той посочи с кимване папката върху коленете й, — с едно драсване на перото обидиха и унизиха всички ни само защото лично на тях книгите ви не са харесали. Не го вземайте присърце, журналистите са единици, а ние сме цяла армия. И от името на тази армия ви моля за интервю, в което вие ще ни защитите.
— Щом сте толкова много, колкото казвате, сами можете да се защитите — отговори Татяна. — И същевременно ще защитите мен. Но ми се струва, че тълкувате ситуацията превратно. Когато на един човек казват, че няма талант, той не може и не бива да се защитава. Защитават се добро име, репутация, но не и способности. А този, който се бори да го признаят за талантлив, е просто смешен. Човек, който влиза в битка с хора, които не харесват неговите творби, не е достоен за уважение. Разбирате ли ме? Ако през живота си не си взел нито една чужда копейка, а за теб пишат, че си крадец, можеш да докажеш, че това не е вярно и да си върнеш доброто име, защото ти знаеш със сигурност, че не си крадец. Но ако ти казват, че си лош писател и нямаш талант, какво трябва да сториш? Да доказваш, че пишеш добре ли? Ами ако грешиш и критиците ти са прави? Как ще изглеждаш тогава?
— Вие сте невероятна жена! — тихо каза журналистът. — Не разбирам как успявате да съществувате в нашата действителност. Пишете прекрасни книги, имате такова чувство за собствено достойнство и същевременно сте толкова ранима и беззащитна. Много ми се иска да ви помогна. Сигурно сте страшно самотна, нали?
— Защо решихте така?
— Талантливите хора винаги са самотни. Те трябва да остават насаме със себе си и с Бог, а околните не разбират това и настояват да им се обърне внимание, да се изпълнят някакви ежедневни задължения, обиждат се, ровят в душата им, обременяват ги с ненужна суетня. Извинете ме за това мое нахлуване в живота ви. Сега и аз виждам, че опитът ми да взема от вас интервю беше глупав и нетактичен. Много ли се разстроихте?
— От какво? От статиите ли? Да, много. Но не е нужно да ме съжалявате. Всичко хубаво! — Тя тежко се надигна от пейката и без да се оглежда, тръгна към входа.
Отново й предстоеше самотна вечеря в пустия апартамент. Тъга задуши сърцето й, почувства се изоставена от всички и незаслужено обидена. Отвори хладилника и разбра, че нищо не може да хапне. Загърна се в одеялото, легна на мекия кожен диван и извърна лице към стената.