Татяна стана от бюрото и решително тръгна към кухнята, където Ирочка ридаеше, обронила глава на масата.
— Извинявай, мила — каза тя. — Не се сдържах, но не съм искала да те обидя. Хайде престани да плачеш, всичко е наред и животът е все така прекрасен. Ти скоро ще се омъжиш, затова хайде да се порадваме заедно. Покани у нас годеника си, искам да видя в какви ръце те давам.
Ирочка повдигна подпухналото си от сълзите лице, покрито с червени петна.
— Защо ми крещиш? — каза тя с треперещ глас. — Какво съм ти направила? Старая се да се грижа за теб, а ти…
— Е, прости ми, мила, нали те помолих. Трябва да бъдеш снизходителна към мен, бременните жени страдат от изблици на раздразнение.
Татяна приседна до Ирочка и нежно я прегърна. Тя все още трепереше, но беше престанала да плаче. Извърна се, нацупена, и се загледа настрани.
— Ирусик! — Татяна шеговито я погъделичка по врата. — Престани да се цупиш и незабавно се усмихни. Вземи пример от мен. Мъжът ми ми изневерява, журналистите ме мразят и ме правят на бъзе и коприва, но аз съм бодра и весела, сякаш нищо не се е случило.
— Да бе, не се е случило! — промърмори Ирочка, все още загледана някъде встрани.
— Точно така — не се е случило! Ирка, през своя живот на следовател съм видяла толкова мъка и смърт, че това, което се случва сега с мен, е направо дреболия. Запомни, моето момиче: мъка значи неизлечима болест или смърт на близък човек. Само това — защото е невъзможно да се поправи. Всичко останало е просто повече или по-малко тежки неприятности. От тях може да се излезе. Излизане няма само от небитието. Ето, аз ти се развиках, а ти вече плачеш, сякаш те е сполетяла беда. Че каква мъка е това? То е просто дребно недоразумение. Извиних ти се, ти ми прости и толкоз — инцидентът е приключен. И не е нужно да хабиш за това такова безумно количество нервни клетки.
Ира най-сетне се обърна към нея и свря лице в меката й гръд.
— Колко просто е всичко при теб! — въздъхна тя. — Аз не умея така.
— Ами учи се, докато съм жива — засмя се Татяна. — Я по-добре да вечеряме, че нещо огладнях.
Ирочка веднага скочи от диванчето и се разшета около печката. Татяна с усмивка я наблюдаваше, обмисляйки следващия епизод в своята ненаписана книга.
Работата по разкриването на убийството на служителите от програма «Лице без грим» Виктор Андреев и Оксана Бондаренко забуксува. От момента, в който се разбра, че част от поканените лица са били изнудвани за пари, започнаха разработки на всички гости на програмата и техните връзки. Но гостите бяха безброй, за една година — двеста и петдесет души. И макар че всички те бяха известни поименно, разработката на всеки изискваше маса време и сили.
— Ще трябва да притиснем господин Уланов — с въздишка реши следователят, — макар че не ми се иска да го правя. Не е в правилата ми да карам хората да дават показания срещу самите себе си. Това означава, че съм некадърник и не мога да се сдобия с нужните ми сведения по никакъв друг начин. Но няма как без Уланов да научим от кого именно са вземани пари, а е непосилна задача да разработваме всички.
— Добре, възложете ми аз да го разпитам — предложи Настя.
— Какво, малко ли ти е другата работа? — присмя й се следователят. — Жадуваш за битка, така ли?
— Имам за какво да си поговоря с Уланов — каза тя. — Тъкмо и за това ще го попитам.
— Добре — съгласи се той.
Този път Настя не предложи компромисен вариант, като «да се срещнем по средата на пътя, където ви е удобно», а с твърд тон помоли Уланов да дойде на «Петровка». Тя много внимателно се подготви за разговора, десет пъти прегледа и промени плана си, уточни списъка на въпросите, които трябваше да зададе.
Уланов дойде със закъснение от близо четирийсет минути, но Настя реши да се престори, че не е обърнала внимание. Тя отново се учуди колко бързо се променят хората. Неотдавна в кабинета й седеше изцяло променената Виктория Уланова, а ето че сега и мъжът й — май бивш? — застана пред нея в съвършено друг облик. Никаква затвореност, нито следа от потиснатост или самовглъбеност. Пред нея стоеше жизнерадостен и уверен в себе си човек, който гледа напред с безкраен оптимизъм и е напълно доволен от живота.
— Разводът ли ви подейства така? — поинтересува се тя.
Реакцията на Уланов й се стори някак неестествена. Той трепна, както трепват хората при споменаването на теми, които биха искали да избегнат.
— Разводът ли? — кой знае защо, повтори въпроса й той, сякаш не разбираше за какво го питат. — А, да. Разбира се. Откъде знаете, че се разведох?
— Защо, тайна ли е? — учуди се тя. — Между другото, Александър Юриевич, ще ви бъда много признателна, ако ми кажете името на бъдещата си съпруга.